Човекът, който търсеше пъпа си.

Пачко се беше родил без пъп. Но не без пъпна връв или нещо такова, както бихте си помислили. Той наистина нямаше пъп. Там където трябваше да е пъпа му имаше дупка, която не водеше никъде. Просто бъркаш с пръст и колкото и да се опитваш, не можеш да стигнеш нищо. Дори Злият Джон, който принципно имаше адски тънки пръсти, стигащи до много места, не можеше да напипа нищо. „Ти си изрод“, каза Злия Джон и го заплю. След това помъкна тънките си пръсти в неизвестна посока.

През повечето време, дупката която Пачко имаше вместо пъп беше запълнена с разни пухчета от дрехите му, кончета омотали около себе си малки топчета мръсотия и трохички от безвкусния обяд. Веднъж опита да налива вода в пъпа си, за да види колко ще се събере, само дето нищо не се случи, а водата така и не започна да прелива. Просто изчезваше някъде там. В крайна сметка, майка му, Сеньорита Гнуснярката, получи изключително висока сметка за вода и ошамари сина си. Пачко не беше много умен. Имаше някакво дебилно излъчване, което караше хората да го отбягват. Дори Тъпия Гошо не искаше да си говори с него. „Ти си изрод“ беше казал Тъпия Гошо и го беше заплюл.

Един хубав ден, докато Пачко киснеше, на една пейка в двора на скапания блок където  живееше, приличайки на мръсна тениска накисната с „Бонукс“ в главата му се зароди една мъничка мисъл. Отначало тази мисъл се луташе из празното пространство, удряше се в стените на съзнанието му и се опитваше да разбере къде се намира. След като разбра, че явно няма да получи отговорите си, тази мъничка мисъл се почувства самотна. Пачко усети самотата й, подуши аромата й със своя крив нос и също поиска да си има приятелче. Тогава реши, че щом никой не иска да бъде негов приятел, ще намери пъпа си, за да се сприятели с него. „Сигурно е нещо като отдавна загубен мой брат.А може и брат ми да е бил свързан към мен и после да се е откачил“ мислеше си Пачко. След това решително стана и се запъти към кухнята на мизерния апартамент намиращ се в скапания блок в който живееше. Майка му, Гнуснярката, бъркаше някакъв гнусен буламач, от който стърчеше подозрително дебел, черен косъм. Пачко поиска да знае къде е пъпа му, при което родителското тяло от женски пол го изгледа косо и изкрещя: „От къде да знам къде е скапания ти пъп? Ти се роди в хола на тоя скапан апартамент защото нямахме пари да идем в болница. По телефона ми казаха да ти отрежем пъпа и баща ти го изряза. После го хвърлихме в кофата. А сега изчезвай от тук преди да съм те ударила по квадратната глава с този черпак!“

Пачко неохотно се запъти към улицата и точно когато се канеше да се разциври, видя хората отговарящи за изчезването на боклука от кофата. Попита ги къде изчезва всичкия този боклучест боклук, а те му казаха да си гледа работата. После го съжалиха и го качиха с тях на камиона. Пачко не знаеше колко време са пътували, но накрая стигнаха до огромна планина с боклучест и миризлив боклук. Започна да вика и да търси пъпа си в купчината, но много скоро се умори. Седна за малка почивка и тогава забеляза някаква черна, широка лента, която се виеше като змия през полето, носейки на гърба си боклучести боклуци от различни видове. Реши да последва лентата и стигна до голяма сграда с още по-голям надпис, който определено бе много голям и трудно обхващаем с поглед. „Разпределяме боклуци всякакви“ гласеше надписа. Влезе в голямата сграда и се огледа. Лентата минаваше покрай различни табели с още по-различни надписи. Имаше табели за тенекиени кутийки, детски колички, бутилки, парченца шоколад, огризки от ябълки, глави на роботи, дръжки от чайници, крака от маси и всякакви други причудливи неща. Наоколо нямаше жив човек и въпреки това всички боклучести боклуци сякаш самички разчитаха табелите и скачаха в отворите определени за тях. Пачко дълго вървя покрай лентата докато най-накрая видя в дъното надпис „ПЪПове“. Няколко заблудени малки пъпчета кашляйки и кихайки заради прахоляка, тичаха по лентата и се опитваха да намерят своя надпис. Когато го откриха, скочиха смело в отвора предопределен за тях и изчезнаха сякаш никога не са били там на първо време. Пачко се замисли, огледа се за последен път наоколо, преброи до три и се метна след тях.

Не знаеше колко време е падал, но му се стори като цялата вечност на безвремието умножена по две. За това последното, мисленно благодари на учителката си по математика, госпожица Ризеншнауф, която бе изключително внимателна с него и изгуби много от личното си време, за да му обясни какво точно значи „по две“. Очакваше да се стовари на земята като чувал с картофи след цялото това падане, но откри, че се е приземил и на двата си крака едновременно, а не само на единия или изобщо на никой крак. Намираше се в някаква странна стая с крив таван, облицован с всякакви цветни плочки, които никак не бяха съразмерни, но пък за сметка на това, придаваха ужасен вид на цялото помещение. В далечината на стаята имаше гише с решетки и надпис „Рекламация“. Не се виждаше никой зад гишето, но пък на стъклената масичка до него стоеше една малка птичка. Пачко се опита да я погали, а тя се разкрещя в отговор и го ухапа.

„Какво искаш?“ – изграчи някой зловещо. Пачко отначало помисли, че птицата е проговорила, защото е много възможно, когато стреснеш някоя птица, тя да проговори от страх. Нещо като при хората, но обратното. После откри, че зад решетките на гишето и лупите на големи очила, го наблюдава някаква закръглена жена. Изражението й споделяше мислите, които се криеха зад него и вероятно изразяваха силно учудване.

„Търся си пъпа“ - каза Пачко – „в голямата сграда пишеше че тук идват пъповете. Искам да го намеря“.

„Сбъркал си разпределителницата, младеж“  – каза закръглената жена. „Тук няма пъпове. Тук има ПОПове. Съкратено е от Прословути Отпадъчни Продукти. Тоест отпадъци от известни хора, музиканти, политици, писатели. Дето се вика: объркАл си рейса, пич! Сигурно някой е сгрешил надписа на табелката горе. Некадърници, за нищо не стават. Една табелка не могат да напишат. Не знам защо въобще взимат заплати... „ Жената продължи да мърмори под носа си, обърна се и изчезна също толкова загадъчно, колкото се и беше появила. Пачко започна да мига на парцали и мигаше и мигаше докато не започнаха да му падат косъмчетата на клепачите, които не знаеше как да нарича и за това наричаше простичко „косъмчета на клепачите“. А тъй като нямаше никакъв изход от тази странна стая, той седна кротичко на пода и започна да мисли как да се измъкне от така създалата се ситуация. Неусетно заспа и когато се събуди откри, че за негова изненада вече не е в същата стая в която беше заспал и това го изненада ужасно много. Чудеше се как е възможно да заспиш на едно място и да се събудиш на друго. В крайна сметка предположи, че или стаята тихичко си е отишла докато е спял или е обратното. Тръгна по един дълъг и тесен коридор на пода на който имаше стрелки с надписи „За ПОПове върви в тази посока“. Ясно беше, че се намира в някаква разпределителна система и с всяка изминала крачка се отдалечава от мястото където би могъл да намери пъпа си. Всичко това го натъжаваше неимоверно.

Не знаеше колко време е ходил по коридора, но усети, че е гладен. Толкова бе гладен, че дори манджите на майка му звучаха апетитно. Докато стомаха му куркаше замислено, някъде до него се отвори врата, която някак си не беше там преди това. От там излезе малко човече облечено с раздърпани дрехи. То мърмореше нещо под нос и когато се блъсна в Пачко, погледна изненадано нагоре с цел да види по-добре лицето на преградилото пътя му същество. След кратка неразбория и отчаяни опити от страна на Пачко да обясни какво му се е случило, съществото се изхили и обясни на нашия герой какво се е случило с него.

„Попаднал си в безкрайния тунел на сингулярността. От тук стигаме до различните точки , които са ни нужни за достигане. Това в случай, че искаме да стигнем някъде. Ако не знаеш какво търсиш и къде отиваш ще се въртиш в този тунел вечно и никой точно не е сигурен какво ще ти се случи. Не мога да те насоча към стаята за осиновяване на пъпове, но мога да ти покажа как да стигнеш до главния офис. Там ще подадеш заявка за намиране на пъп, след което трябва да се завъртиш три пъти около себе си на един крак, докато пиеш вода и да рецитираш стихотворение по избор. После чакаш от два до три месеца и ако си одобрен си взимаш пъпа.“

Пачко отново запремига на парцали. „Осиновяване на пъпове? Да се въртя на един крак? Защо ми е това?“

„Разбира се, че трябва да си осиновиш пъп. Не ги раздаваме току тъй ще знаеш. Все пак това не е бонбон. А относно въртенето на един крак, това не е задължителна процедура, просто ще ни е забавно да видим такова нещо. До сега никой не е  успявал. Хайде успех, че имаме проблем в едно от депата за рециклиране на копчета.“

Казвайки това, човечето изчезна в някаква друга несъществуваща врата, а Пачко с всички сили си пожела да стигне до главния офис. Когато в крайна сметка пльосна върху някакъв студен под и се изправи, откри, че е уцелил правилното място. Поне така предполагаше, защото пред някаква врата се беше извила дълга опашка от всякакви странни същества. Огледа ги и видя,че всички те са различни. Имаше големи, малки, зелени, с каменни лица, с крила, с пипала и въобще с всякаквите му там вариации на различната различност. След известно чакане дойде и неговия ред. Смело пристъпи през прага на вратата и се озова в същата онази стая с криви плочки по тавана и лице в лице със същата закръглена и очилата  лелка  зад същата решетка на същото гише.

„Но тук сигурно има някаква грешка“ – възпротиви се Пачко „исках да си осиновя пъп, а отново съм в разпределителница ПОП“

„Оказва се, че грешката е вярна“ отвърна лелката „разбираш ли, когато нещо попада в разпределителната дупка, то попада там точно защото така трябва и не е можело да стане по абсолютно никакъв друг начин. Ти си търсел ПОП без да знаеш, и за това системата отново те праща тук.“

„Но аз не съм популярен!“  възпротиви се Пачко. „Дори напротив, аз съм най-непопулярния човек на планетата.“

„Точно тук бъркаш, младежо. В момента в който тръгна да търсиш пъпа си, ти стана популярен. Никой до сега не е търсил своя пъп. Никой не се е интересувал от това малко парченце тъкан. Което прави теб единствения човек на света, който иска да намери пъпа си. И понеже вече си известна личност, няма нужда да чакаш два месеца одобрение и да попълваш документи. Ето това е твоят пъп. Изхода от завода е наляво. Моля, заповядай.“

Пачко премина през новата врата и се озова право пред своя блок. Вдигна си блузата и видя нов новеничък пъп на мястото на странната дупка. Ухили се и каза:

„Здравей, пъп. Ще бъдеш ли мой приятел?“

„Разбира се, Пачко. За мен ще е огромно удоволствие..“

Една разходка из София.

- Здравейте и добре дошли на нашата туристическа обиколка на София.София е един прекрасен град, заповядайте, настанете се удобно. Ще бъде прекрасна разходка, а времето е повече от отлично!

Репликите принадлежаха на млада, екзалтирана жена с видима възраст около трийсетте. Беше облечена в бяла рокля на цветя, носеше малки очила и косата й беше вързана на кок. Изглеждаше като излязла от филм с Хъмфри Богарт. Държеше микрофона по малко странен начин, който говореше или за форма на артрит или за доста дълга липса на мъж в живота й. Двайсетина холандски бабички я изгледаха любопитно, а дебелия шофьор се опита да намести тумбака си между себе си и волана. В автобуса вонеше на смърт и на евтин сапун. Климатика беше решил да си вземе почивен ден и проявяваше пълна незаинтересованост към протестите на пътниците. Когато най – накрая, автобуса потегли, въздуха направи няколко пируета из подвижната гробница и спаси 4-5 бабички от сигурна смърт.

Младата жена с очилата, започна да дрънка глупости по микрофона с лек фалцет, докато се олюляваше и се стараеше да запази равновесие. Беше застанала пред пътниците, за да могат да се наслаждават на цялото й великолепие.

- София, е един от най-добрите градове за живеене в Европа – започна тя – тук можете да се насладите на най – чистия въздух и страхотната атмосфера на града.

-Това според кого? – прекъсна я някаква дъртофелница.Бабчето държеше да знае от кого изтича информацията и дали е достоверна.

-Ами, според нашите медии разбира се. Те винаги отразяват действителността такава каквато е. Или поне така казват в началото на всяка емисия новини. А аз им вярвам, защото никога не съм имала повод да се съмнявам в тях. Не е като някой да им плаща, за да говорят измислици в ефир, това би било безумие. – изкиска се нервно тя.

- А какви са тези каруци по улиците? Не е ли опасно за тях и за водачите им? – обади се друга бабичка.

- Ооо, ами това са най - обикновени цигани. Те така си се придвижват. Вижте, ние в България сме толерантни хора и разрешаваме всеки да си прави каквото си поиска. Уважаваме решението на малцинствата да се движат най - икономично. Всъщност, всички ние, трябва да взимаме пример от тях. Заради такива като тези невероятни хора, въздуха ни е толкова чист и хубав. Освен това, те допринасят със своя колорит и био – еко – природо – съобразен начин на живот. Грижат се за животните, допринасят за размножаването на вида им, и спестяват пари на фирмите за почистване, като връщат и предават вторични суровини на специализираните пунктове. – дамата с микрофона ставаше все по-нервна.

- Но вътре има деца. Ами ако ги блъсне кола? А онзи кон, току що се изсра на средата на пътното платно. Даже през лайното минаха няколко коли. Не може така.

- Ама моля ви, въобще не се притеснявайте. Нашите водачи са най-внимателните и способни водачи в Европа. Никога не биха блъснали кофа за смет, да не говорим за каруца.

- Ама онези двамата се блъснаха! И сега се бият!

-Ооо, ами имате късмета да видите нещо изключително рядко.Големи късметлии сте, ей! Това е по – рядко явление от северно сияние над Африка.Освен това - продължи младата жена - като разнасят конските био продукти, автомобилите подпомагат цъфтежа на разни дървета, тревички и тем подобни. От там се увеличава популацията на редки видове насекоми. За това в България въздуха е толкова чист.

- Усетихме насекомите – изфъфли друго бабе. – Нещо ме ухапа, обаче нито един доктор, не можа да определи какво е. Явно наистина имате уникални видове.

- Така е, Дарвин би се чувствал тук като в Рая. А сега минаваме по жълтите павета.

- Ууух, защо друса толкова? Падна ми ченето.

- Ами, това са павета, госпожо. Нормално е да друса.

- А защо не ги махнете. Все пак тук трафика е доста сериозен. Сигурно на никой не му е приятно да се друса?

- Не можем да ги махнем, госпожо. Те са част от националното ни наследство и ние се гордеем с тях. Паветата определят истинския софиянец.

- Но те са морално остарели като пътна настилка.Освен това създават предпоставки за катастрофи, правени са за коне и каруци. И защо поне не ги изправите, за бога? Всичките са хлътнали и криви.

- Не можем да ги изправим – нацупи се жената с микрофона – защото това ще наруши тяхната цялост. А те стоят тук от десетилетия. Освен това, такива вече не се произвеждат. Това е дългогодишна история, а ние не бихме искали да се намесваме в историята.

Автобуса продължи да се друса по неравната, недъгава и гнусна настилка. Скоро достигнаха до голяма група хора, които скандираха нещо.

- А сега, моля обърнете внимание на една от главните атракции на нашия прекрасен град. Това е протест срещу правителството или както ние нежно го наричаме „Танцувай с мен“. Продължава вече повече от седем години и се е превърнал в нещо като нарицателно за България. Никой не помни защо и как е започнал този протест, но в момента тук идват различни хора, за да покажат оригинални идеи и, за да покрещят срещу правителството. Не пречат на никой и така да се каже, избиват напрежението от тежкия работен ден. Никъде другаде няма да видите такова нещо. Спестяваме доста пари от психиатри и намаляха самоубийствата в страната.

- Но те хвърлят яйца по парламента ви.

- Разбира се, това е тяхно право. Вътре и без това няма никой. Депутатите не идват много-много на работа. Прекалено добре сме устроени и няма кой знае какво за правене в парламента. Пък и така се откриват нови работни места, защото някой трябва да чисти яйцата.

- А защо някакви хора с каски започнаха да ги удрят?

- О, ами това са полицаи. Все пак и полицаите трябва да избиват напрежението нанякъде. Липсва престъпност госпожо. За това бият протестиращите. Хем и да не излизат от форма. Всичко е в един идеален кръговрат.

- А тези пенсионери? Защо подскачат около някакъв тип, който се опитва да пее?

- Ама, моля ви се, как така „опитва“? Това е Мишо Шамара, виден изпълнител и революционер. Той прави контрапротест в полза на правителството. Текстовете на песните му са вдъхнали вяра и сила на много българи.

- НО ТЕЗИ ТЕКСТОВЕ СА ПРОВОКАТИВНИ. ТОЙ ПЕЕ ЗА ЛЕКИ ЖЕНИ, НАСИЛИЕ И НАРКОТИЦИ. – репликата принадлежеше на баба Минка, българка живееща в Холандия от доста години, която все още поназнайваше малко български и понеже недочуваше, говореше на малко по-висок тон.

- Това госпожо, е само привидно. Между редовете трябва да четете, между редовете. Всъщност текстовете му говорят за тежкото ни политическо минало. „Курвите“ са бившите управляващи от пожарникарското отделение на Долно Нанагорнище. „Наркотиците“ са лъжите с които политиците ни приспиваха, а „насилието“ е волята за борба на българския малък човек.

- ДОБРЕ! – изкрещя отново Минка.

Продължиха да се движат по някакъв булевард. Една бабичка намести очилата си и попита:

- Извинете, това, ограденото с метални колове, бодлива тел и електрическа ограда какво е?

- Това са ни автобусните спирки – весело изчурулика очилатата дама. – Разбирате ли, понеже сме свръх предпазливи и не бихме искали някой да бъде ранен от случайно връхлетяла отгоре му кола, заградихме спирките. – жената с микрофона въздъхна. Това,че казваше истината, не значеше, че не лъже.

- Ама някакво куче, току що, умря от токов удар. Не ви ли е страх да не би някое дете да пипне оградата? А ,като стана дума за кучета, защо са толкова много?

- Веднага ви разяснявам. Кучетата служат, за да не пипат оградата децата. Един вид – за назидание. Кучето като го удари тока и децата разбират какво може да им се случи и не пипат жиците.

- Но това е нехуманно!

- Напротив, госпожо. Хората са живи, здрави и се чувстват добре. Пък и така има безплатна храна за други биологически видове. За това въздуха ни е толкова чист.

- Не са ли ви много бездомните и клошарите? За последните 20 минути видях десет бездомника.

- Това не са бездомници, а полицаи под прикритие.

- Е, щом всички знаят, че са полицаи под прикритие, какъв е смисъла от прикритието?

- Амии... – занервничи пак дамата с очилата и роклята на цветя – така пестим от патрулки и униформи. За това въздуха е толкова чист. Пък и все се намира по някой престъпник, който не знае.

В този момент една от бабичките не издържа на задухата и припадна. Другите се засуетиха около нея, а шофьора тежко въздъхна и подкара изнемощелия автобус към Орландовци. 

Кой иска три желания?

Човекът бавно отвори очи ,след това се изправи и се изтупа от прахта.Хвърли празен и неразбиращ поглед към стария кабриолет паркиран встрани от пътя.Наоколо не се виждаше жива душа,за това реши да огледа сивия автомобил отблизо.Интериора не представляваше нищо особенно.Захабени седалки,волан и скоростен лост.Отвори жабката,но не намери вътре нищо освен бележки за химическо чистене.Седна в колата и пусна радиото.Отначало имаше само шум,но съвсем скоро улови някакъв глас.Не чуваше много добре заради смущенията.Продължи да настройва докато гласа не се избистри.Заприлича му на някаква викторина.Приятен мъжки глас подканваше участника срещу него да си пожелае нещо.Участникът обаче упорито мълчеше.Това продължи известно време.И точно тогава,Човекът в колата несъзнателно си пожела да знае кой е.Едва изрекъл желанието си на глас,чу водещия с приятния мъжки глас да казва:“Честито,вие изрекохте вашето второ желание!Но позволете да вметна учудващия факт,че вашето първо желание беше абсолютно същото.“

Някъде в бъдещето проблесна ярка светлина.Причината бе,огромната ядрена гъба издигаща се в небето.Една държава бе натиснала големия,червен бутон.Последваха я втора и трета,докато света не бе изпепелен.Години по-късно,когато човечеството изпълзя от бункерите и отново видя слънчевата светлина,човешкия род вече не бе същия.Причината се коренеше дълбоко в промяната на съзнанието и изкривяване на моралните ценности.След десетки години,прекарани под земята,хората бяха станали зли.Приеха злото като основна мерна единица,така както ние приемаме доброто.Вече нямаше божии заповеди.Важаха само законите на местните управители.И точно по същия начин,както в миналото,злите хора бяха съдени и поставяни в затвори,така и сега се съдеха добрите.Но думата „съд“ вече нямаше нищо общо с институцията някогашна.Сега всичко бе фиктивно.Беше разрешен лова на добри хора,а когато хванеха някой,по бързата процедура го пращаха да работи в мините или се гавреха с него по всевъзможни начини до неговата смърт.Гоненията на невинни целяха да изкоренят доброто в човешкия род,защото се вярваше,че така е правилно.

Джон бе именно един от тези добри хора.Късметът до сега бе на негова страна,но когато му се наложи да мине Теста на Омразата,го спипаха.Разбраха,че е добър и се опитаха да го очистят.Ловко се измъкна от своите нападатели и започна да лавира в дъжда от куршуми.Скри се в някаква изоставена сграда,а преследвачите се върнаха,за да вземат кучетата.Знаеше,че не му остава много време и трябва да изчезне.Продължи своя бяг докато не стигна до огромна видео стена,представляваща сбор от множество малки телевизори.На всеки телевизор се прожектираха зверства и насилия срещу Невинните.Джон погледна към един от екраните.Там някакъв дебел човек с брадва вървеше заплашително срещу напълно голо момиче.Наслаждаваше се на ужаса в очите и на писъците.Лигите му течаха,а в ръка носеше огромна брадва.След това замахна,а Джон извърна поглед.Дочу приглушени гласове.Двама мъже,влачеха момче.Когато видяха Джон,го подканиха да тръгне с тях,за да разпънат момчето.Джон отклони с оправданието,че е болен и му е зле.Болестите вече бяха нещо нормално,а лекарства имаха само най-влиятелните индивиди.Мъжете се засмяха и продължиха да влачат нещастното момче.Чудеше се,колко ли такива като него са останали на тази планета.Десет,двайсет,сто?Едно бе сигурно.Добрите хора този път наистина бяха на привършване.Продължи да бяга в нощта.Качи се на покрива на една сграда и се прехвърли на съседната с лъвски скок.Искаше да заличи следите си,за да не могат да го надушат кучетата.Стигна до следващата сграда,която бе сравнително далеч,но Джон реши,че ще успее.Засили се и подскочи.Сякаш на забавен кадър,ръба на блока започна да се приближава.Джон протегна ръка,колкото можа и само връхчетата на пръстите му,докоснаха заветната цел.След това продължи да пада.Тогава,сякаш времето спря.Виждаше колко бавно минават прозорците на различните етажи,покрай него.Погледна земята,а тя изглеждаше толкова далеч.Сякаш никога няма да я достигне.За секунда се уплаши,че ще остане така завинаги.Опита да изкрещи,но гласните му струни не реагираха.В този момент времето ускори своя бяг стократно.Всеизвестно е,че когато времето спре за момент,след това ускорява,за да достигне нормалната си скорост на движение.Удари цимента с тежестта на огромен,каменен блок.Неспособен да помръдне,остана да лежи на студената земя.Мракът го прегърна.

Когато Джон отвори очи,видя,че се намира в малък параклис.Не знаеше какво прави там.Последно си спомняше удара и болката.Сега,обаче се чувстваше добре.Мрачната фигура зад него се прокашля,за да привлече внимание.

„Извинете“ ,каза фигурата „не е културно да обръщате гръб на хората,които искат да разговарят с вас.“

Джон се извърна и погледна странника.Облечен в дълго,черно расо,висок и лицето му не се виждаше от качулката. „Кой си ти?“, попита.

„Смърт .“ ,отговори простичко фигурата,сетне млъкна,сякаш това изчерпваше напълно диалога между тях.

„О,значи съм ритнал камбаната“  – заяви Джон „ то се очакваше,след онова падане.“

„Всъщност,не си.“ – рече Смърт и пак млъкна.Джон го изгледа тъпо. “Трябва ли,да ти вадя думите с ченгел?“

„Не,просто ние не сме много сговорчиви.Свръхестествените същества искам да кажа.Виж,да минем на въпроса,че бързам.Значи работата е такава.Получаваш три желания.Казвай първото щото след малко съм на обезглавяване.“

„Ама защо аз?“  – заинати се Джон  –  „Защо точно три?Това Рая ли е?“

„Вие,смъртните с вашите вечни въпроси ще ме уморите просто.Схващаш ли?Уморите.Аз не мога да умра,ама все пак ще ми докарате сърдечен удар някой ден.Кой,какво,защо...нямам време и нерви да ти отговарям.Казвай си първото желание инак направо те засилвам където ти е мястото.“

Джон го изгледа смаяно.Замисли се за момент и след това изстреля бързо: „Искам всичко да е както беше преди войната!“  и си пое въздух.

„Много добре“ ,отговори Смърт „когато дойде ред на следващото ти желание ,сам ще се появя,за да го изпълня.Наслаждавай се на новия си живот.“

Джон не знаеше къде се намира.Отначало всичко му бе някак смътно познато,но и сякаш никога не го бе виждал.После се сети.Точно тук бе паднал от покрива.Но този път мястото бе тотално променено.Всичко бе красиво,блока бе в приятен маслинено зелен цвят,наоколо играеха деца,а небето бе синьо и без пукнато облаче.Стана и започна да се разхожда из този толкова любим и забравен свят.Не можеше да повярва,че отново вижда слънцето.На душата му бе леко.С удоволствие вдиша прекрасния утренен въздух.След това започна да танцува.Усмихваше се.Купи си хот-дог и го изяде с огромна наслада.Така прекара известно време,наслаждавайки се на отдавна забравените малки радости.Неща,които някога не бяха оценявани и бяха приемани за даденост.И както се разхождаше из някакъв парк и се опитваше да запамети всяко кътче от природата,усети силен удар с тъп предмет по тила.След това припадна.

Когато се освести,видя прашния път,сивото кабрио и пусна радиото.Пожела си да си спомни кой е и когато това се случи,Смърт се появи на седалката до него.Джон изгледа мрачно фигурата.

„Не можа ли просто да дойдеш и да ми кажеш кой съм?“

„А,да.И пак да ми задаваш тъпи въпроси.Благодаря.Виж,че и така може.Даже и едно желание си пожела.Айде казвай и третото и да си ходя.“

„Смърт,защо ме излъга,че второто желание е същото като първото?Направо ми изкара акъла.“

„Ами,такова,нали знаеш.Аз съм Смърт.От мен се очаква да бъда драматичен.“

„Какво стана с мен?“ – поинтересува се Джон.

„Ами приключиха те.Така се заблея да душиш природата,че не усети двамата престъпници,които вървяха по петите ти.Искаха да те ограбят,но те удариха твърде силно и ти умря.Забавно,нали?“

„Никак даже не е забавно.Сега какво да си пожелая?Пак да се върна там и пак да е ме убие някой тъпанар?Не искам.Искам всички хора по света да станат добри,тогава.“

Смърт поклати отрицателно глава. „Това е невъзможно.Трябва да има баланс в тази вселена.Не може всички да са добри или лоши.Инак законите ще бъдат нарушени и всичко ще изчезне в безкрайния мрак.Пожелай си нещо друго.“

„Но те избиваха добрите хора.Искаха да ги изтребят до един.И бяха напът да го направят!“  – възмути се Джон.

„Виж,моето момче,ще бъда откровен с теб.Не съм връщал времето назад.Това е невъзможно.Понятието време не съществува във вселената.Има само причина и ефект от причината.Ти беше в един паралелен свят.На Земята все още избиват добрите хора.Но е невъзможно да ги изтребят всички,защото такива са законите.Един ден,някой истински Добър,който притежава способността да обича,ще поведе малкото останали към битка и баланса отново ще бъде възстановен.“

Джон помисли,след това вдигна очи и каза: “Искам да съм този човек.“

Смърт се усмихна. Джон не видя усмивката,но някак знаеше,че е там. “Нека бъде волята ти,Човеко. Сигурен бях,че сме направили правилния избор.....“

Години след това,един Човек започна Свещенната Война срещу злото и победи,но това е друга история и ще бъде разказана друг път.

Webcafe

Такааа,и сега понеже днес съм се разлигавил,ще напиша нещо,което имам мерак да напиша от доста време,но все не ми остава желание.(не се напъвайте,това няма да го разберете)
Някога,много отдавна,преди година и малко,но ми се струва като цяла вечност,налетях на този сайт.Не помня как,не помня защо.Помня обаче,че се зачетох в статиите.Имаше добри попадения та реших да се регистрирам и аз.После,една вечер се напих(аз му викам 8 битов алкохолизъм щото съм нърд)и ме изби на откровения.Та написах си аз една статийка и я пуснах.На другия ден я публикуваха.Разбира се,не бях учуден ни най-малко,защото не знаех,че тук публикуват основно провокативни дебилщини с цел увеличаване на импресиите.Мислех,че просто са я харесали.Както и да е.Няма да ви казвам коя е статията,но ще ви кажа,че върху ми се изсипаха един тон негативни коментари.И то от хора,с които в момента си се кльопаме яката.Тогава не бях толкова навътре в нещата и реших,че са просто банда хейтъри.Направих някакви жалки опити да се защитя,но бяха брутално погазени.После ми стана тъпо и пак прибегнах до 8 битовия алкохолизъм.След това,обаче,незнайно защо,нещо ме върна обратно в сайта.И до сега не мога да си го обясня.Направих си нов акаунт,за да не се усети никой,че въпросната статия е моя и започнах да проучвам коментари,коментиращи и статии.Лека полека,се завъртях във вихъра на сайта и открих доста интересни неща.
 
Фирмата,създала сайта Уебкафе.ком го определя така:"Сайт в който няма случайни хора."Не мисля,че са наясно,колко са прави.Една година по-късно,осъзнах колко грешна и неграмотна е била гореописаната статия и колко точни са били коментарите под нея.Смея да твърдя,че за тази една година,успях да видя много неща.Научих се да виждам отвъд елементарното и плоското.Научих се да завъртам гледната си точка и да излизам извън кутията.Да мисля рационално и ефективно.За тази една година,научих доста интересни неща за България и света като цяло.В този сайт има хора,които са меко казано гениални,а мненията им са толкова разчупени,че преспокойно биха могли да управляват нашата татковина.Не се шегувам.Освен това намерих хора,които могат да спорят с факти и доводи,вместо с крясъци и цупения.Атмосферата,създадена тук е наистина страхотна и е колкото интелигентна,толкова и забавна.Перфектния баланс.Бих искал да ви съобщя,че започнах да ровя в интернет,търсейки общество,което да е толкова разнообразно,комплексно и да има възможност да говори на толкова различни теми,колкото тук.С прискърбие ви съобщавам,че не намерих такова.По-лошото е,че където и да отидех,намирах сбирщина комплексирани тролове.Хора,скрити зад маските на мониторите.Хора,отчаяни от живота и симулиращи такъв.Безкрайни обиди,леещи се в интернет пространството.Всякаква измет.От хора,които обиждаха мъртвите ни актьори,до такива,които не виждаха по-далеч от носовете си.Между другото,това е един от малкото сайтове,през които успях да се докопам до гениални блогове.Наистина такива сайтове се броят на пръсти.Този специално е такъв поради познанствата на Емилия Милчева с определени хора,така,че имам повод да й благодаря.
 
Но да се върнем на потребителите.Някой забелязал ли е,че всеки новопостъпил се подлага на щателна психологическа обработка?Бил съм свидетел на достатъчно заблудени потребители,които са идвали и да изчезвали от тук с двеста,по простата причина,че не са издъжали на атаките.Тук се получава нещо като затворено общество и всеки,който е недостоен да присъства,сам изчезва яко дим.За последната година,броят на новопостъпилите редовни посетители сред коментиращите се брои на пръстите на едната ръка.Това е защото,обикновени диваци не могат да се задържат поради собствената си слепота и слабоумие.Всеки допринася и блести с нещо в този форум.Няма да споменавам имена.Вие се знаете.Знаете също така,че коментирате открито,интелигентно,разчупено и интересно.Десетки пъти по-добре от купищата "журналя" по новинарските страници.Коментирате интелигентно дори и под малоумните статии.Не знам от къде намирате сили и нерви.Лично при мен няма такова нещо.Дори и форумните тролове си имат своите позитивни страни.Странно,но факт.Успяват да допринесат за атмосферата на форума.
 
В заключение,бих искал да ви кажа,че този форум ми донесе наистина много позитивни моменти.През последната година,определено имах нужда от хора,като вас и се радвам,че ви намерих.Гордея се,че влизам в този форум и съм сред вас драги съфорумци.Гордея се и с вас,с вашите мнения,позитивни и негативни.С вашите шеги и преживявания.И макар да не сте споделяли много през тази една година,сте споделили достатъчно,за да ви чувствам някак близки.Някой би казал,че това не е социален живот.Е,за мен социален живот е,да си с хората с които искаш да бъдеш,па макар и те да са у пичка си лелина,вместо с банда малоумници.
 
Благодаря за вниманието.

Postmortem интервю с Никола Рачев.(Пълен вариант.)

Интервюиращ:Здравей,благодаря,че се съгласи да ни приемеш.

Никола:Аз ви благодаря,че сте тук.Рядко посрещам гости и ще ми бъде приятно да си поговорим.

И:Къде сме в момента?

Н:(усмихва се)У нас.

И: Къде е това у вас?

Н:Навсякъде и никъде.

И:С какво се занимаваш в момента?

Н:С по малко от всичко.Но основно съм това,което вие наричате „хранител“.Звучи малко смешно,но е най-елементарната дефиниция за момента.

И:Разкажи ни повече.

Н:Всеки човек си има един вид пазител.Някой,който помага в сериозни ситуации.И не само.

И:Повечето хора не вярват в това.Защо така?

Н:Проблема е,че пазителя се зарежда чрез вярата.Колкото по-силно вярва човекът,толкова по-силно е влиянието на пазителя в реалния свят.Ако не вярваш,просто няма как да разчиташ на помощ.

И:На кого си пазител?

Н:Не е само един човек.Много са.Няма как всеки да си има собствен пазител.Освен това много хора са изгубили вярата си до степен такава,че няма как пазителя да им помогне.В момента отговарям за цял дом за сираци.136 деца.Освен това,приятелите ми преживе,близките...

И:Трудно е да бъдеш Бог,така ли?

Н:О,не.Напротив.Много е лесно.Мога да бъда на стотици места едновременно.

И:Позволено ли ви е да се намесвате в съдбите на хората?

Н:Ние не се намесваме.Само леко коригираме съдбовната пътека.Не можеш да промениш съдбата си.Тя е предварително начертана.Позволени са само леки отклонения.

И:Кой отговаря за изчертаването на съдбата?

Н:Никой.Всъщност почти никой.Съдбата се генерира на случаен принцип и включва положение в обществото,външен вид,пол,IQ,призвание и така нататък.Всичко останало вече зависи изцяло от вас.

И:Тоест имаме правото на избор?

Н:Изборът ви отдавна е направен.Просто трябва да разберете защо сте го направили.Да проумеете първопричината и тогава вече ще имате възможност да промените избора си.

И:Как се генерира съдбата?

Н:Ето тук вече си имаме нещо наречено „Колелото на Късмета“.То генерира качества и положения.

И:Не разбирам.

Н:За да съм по-ясен,нека ви обясня на какъв принцип работи вселената.Всички хора се раждат,живеят и умират с цел.Целта е информация.Хората са потоци от информация в преходна обвивка.След като умре човек,той се връща към първоизточника на всичко живо.И донася със себе си информацията която е събрал докато е бил „жив“.Първоизточника има нужда информация,за да съществува.За това има добри и лоши хора.Всеки дава своя уникален принос.Вселената се разширява.С нея се разраства и популацията на планетата Земя.Заради нуждата от все повече информация,която да се връща към първоизточника.За това и цивилизацията ви търпи развитие.Защото информацията винаги трябва да се променя и обновява.

Във вселената има ред.Тоест не можем да оставим „Колелото на Късмета“ да генерира съдби на абсолютно случаен принцип.Понякога ни трябват повече добри хора.Понякога повече лоши.Човек се ражда с предварително изкована съдба.Живее,събира опит.След като умре,се връща при първоизточника,доставя нужния на вселената опит и отново се изпраща на земята.Във вселената нищо не се губи.Няма „Ад“ и „Рай“.Не и както вие си ги представяте.Абсолютно всички хора са равни и еднакво нужни.Човек не може да избяга от съдбата си.Така е създаден.Добрия понякога се опитва да бъде лош,но все не му се получава.А не разбира,че съдбата му е да бъде добър.

И:Беше се кръстил така в скайпа.“Колелото на Късмета“.Намираш ли го за иронично?

Н:Не.Винаги съм знаел,че около нас има нещо невидимо.Понякога можех да го усетя с всяка фибра на тялото си.

И:Но това не е честно.Би трябвало хората да имат правото сами да определят съдбата си.

Н:Никой,никога,никъде не е казвал,че трябва да е честно.Имат правото да определят как ще изживеят живота си.Дали ще изберат да бъдат щастливи или угнетени.Имат правото да избират в какво да вярват.

И:Тогава какво ще кажеш за Библията?Не е ли тя,която подпомага определянето на човешките ценности при повечето хора?

Н:(смее се)Само евреин може да напише книга,която да се продава 2000 години.Библията няма нищо общо.Повечето хора са създадени добри,за да не се унищожават с прекалено голяма скорост.Съдбата на цялата планета е предопределена за милиони години напред.Постигнат е идеален баланс между доброто и злото.

И:Сами ли сме?

Н:В тази вселена,да.Има още милиони вселени като вашата.Връзките между вселените се контролират строго.Понякога разрешаваме пътувания разбира се.Няма да забравя как бяхме изпратили човеци от друга вселена,за да помогнат със създаването на пирамидите в Гиза.На едната пирамида беше останал огромен отпечатък от палец.Стоя така 500 години.Добре,че го видяхме навреме,че кой знае какво щеше да стане.

И:Какво обичаш да правиш когато си на Земята?

Н:Обичам да се разхождам късно през нощта, точно в онази нулева точка от денонощието, когато всички нормални хора отдавна спят, а ранобудниците още не са станали. Тогава, когато нощните птици кроят планове за утре или правят равносметка за вчера, а по улицата минават само кучетата.Обичам да посещавам приятели и близки.

И:Усещат ли те когато си покрай тях?

Н:Мислят си,че усещат. Но усещането за присъствие е само спомен от някогашна близост, сънувано в отминал живот. Я чакай, наистина ли беше толкова отдавна? Не, въобще не... а наглото ехо на вътрешния глас пресипнало повтаря "да... да... да...". Защото ти си друг, те са други, а тяхното "аз" скита самотно по чернобелите коридори на живота.Реално аз съм там,но ме няма.

И:А човекът като цяло?

Н: Човекът съществува от началото на времето. А времето съществува от началото на човека.

Диалектически и логически - не, но метафизически - да. Словесното изражение на този извод е

само петно безсмислие, плаващо по повърхността на океана от смисъл. "Времето" е измислено от хората. Съзнанието може да изрази с думи, но никога не може да вникне истински в идеята, че "време" обективно няма. Има пространство и материя, които съществуват независимо от времето, защото преди тях е имало нещо, а след тях ще има друго. Пространството и материята просто ги има без никакво значение от кога до кога.Ограниченият човешки мозък има нужда от инструменти, чрез които да придава смисъл и оценка на промеждутъка между раждането си и собствената смърт. Тези инструменти са "времето" и "смисъла на живота".Човекът разделя това, което нарича "време", на периоди - за да може да обозре някаква негова невидима частичка и да я съпостави върху собсвената си фундаментална за галактиката значимост. Между условното начало и сега е "миналото", а "бъдещето" е от сега за напред. Само че това, което е сега, ще бъде минало,и то толкова скоро, че  също не може да бъде осъзнато. Ето защо без памет няма минало. Без въображение няма бъдеще. Самото време е рожба на вашите собствени възприятия. Извън човешкия мозък времето не съществува. На въпроса "колко дълго живях?" никой никога не си е отговорил, защото не е успял да си го зададе в точния момент. Иронично, а?

И:Какъв е смисъла на живота тогава?

Н:Човешкото съзнание бяга целенасочено от мисълта, че "всичко това е било напразно", че животът няма висша цел, че няма "божествен замисъл", че под повърхността няма нищо скрито. Затова всеки гледа да "търси смисъл", по възможност "смисли". "Има го ей така, просто защото го има, без причина" не върви. Защото всеки се страхува да признае, е животът просто го има и независимо от всичко започва и свършва.И така почти до безкрай. Истинският Живот като висша ценност се случва на безброй плоскости, и точно това е Човекът.

И:Защо хората са тъжни?

Н:Защото не разбират собствените си впечатления. Да разбираш собствените си впечатления е резултат на деформирана импресия.Като светлина, преминала през чаша нехомогенна смес, в определени моменти даден лъч преминава целият, после някой фотон бива блокиран от твърдо тяло в течността, после пък съвсем нищо не се вижда.

И:Какво ти липсва от живота на Земята?

Н:Липсва ми да подържа една обикновена книга.Това е.Да погаля кориците,да избърша прахта и да вдишам аромата на мастило и стотици години мъдрост.

И:А приятелите и близките?

Н:Винаги съм покрай тях.Няма как да  ми липсват.

И: Отговорът на Въпроса за Живота,Вселената и всичко останало?

Н:42 разбира се!

И:А Смъртта?

Н:Искате да кажете Смърт.Кой го знае къде се е запилял.Сигурно пак е при пчелите си.Успокояват го.Но мога да ви кажа,че е страхотен пич.Обаче не го бива на карти.

И:Последен въпрос.Предполагам няма да ни кажеш кой уби Кенеди?

Н:Бих могъл,но след това ще трябва да ви убия.

И:Хубаво е,че все още имаш своето прословуто чувство за хумор.

Н:Кой каза,че се шегувам?

Човекът с каменното сърце.

Стефан вървеше мрачно по булеварда,забил нос във върховете на обувките си.Не обръщаше внимание нито на хубавото време,нито на разцъфналите дървета,въпреки,че обожаваше пролетта и с нетърпение бе очаквал да свърши проклетата зима.Точно в този момент обаче,не го интересуваше нищо.Имаше си свои проблеми.А именно,мацката с която ходеше от две години скъса с него.Точно преди 14 минути и 32..33..34..35 секунди.Времето се влачеше с тягостна непоносимост и Стефан се чудеше как,мамка му,ще изкара остатъка от живота си толкова бавно.Тя го напусна точно толкова скоростно,колкото се влюби в него.За секунди.Нарече го „безотговорен егоцентрик“,обвини го,че е обсебена и се размрънка,че  „има нужда от своята свобода“.След това го избута навън и затръшна входната врата.Секунди по-късно,през прозореца излетяха някакви негови вещи.Тениски,дискове с музика и преспапие изобразяващо Айфеловата кула през зимата.То се разби с нежен звън на хиляди парченца и звукът оттекна някъде в дълбините на душата му.Сякаш сърцето му се разби,вместо стъкленото кълбо.Изгледа мрачно предметите и се обърна.Не си направи труда да ги събере.Хич не му дремеше за тези джундурии.Подритна някакъв камък.Камъка,обаче се оказа доста по-твърд отколкото си представяше и Стефан изкриви лице от болка.“Мръсно копеле“ – помисли си.Взе камъка и го запокити нанякъде.След като си отмъсти на нещастния камък,Стефан пъхна ръце в джобовете и тръгна безцелно в неизвестна посока.Имаше нужда да помисли и да прочисти мозъка си.А и не му се прибираше вкъщи.Не искаше и да вижда никой,така,че просто започна да движи машинално краката си.Първо левия,после десния.И така,неусетно се бе озовал на булеварда.

Когато вдигна поглед,видя,че се намира пред малка,очарователна пекарна.Двойка гълъби,кротко кълвяха трохички,изпуснати от десетките клиенти.Гонеха се,побутваха се и по всичко личеше,че любовта е във въздуха.Прекрасния аромат на прясно изпечени кифлички,допринасяше за приятната атмосфера.На Стефан обаче му се догади от тези гледки и миризми.Стомаха му направи няколко лупинга и сам се върза на възел.Побърза да отмине.Видя накаква малка уличка и кривна в нея.Искаше да се разходи и същевременно да избяга от света.Усещаше в себе си някаква отвратителна празнота.Празнота в празнотата дори.Замисли се за мацката и в гърдите му се надигна огромно кълбо от злост и омраза.Имаше чувството,че някъде вътре в него е избухнала една мини атомна бомба и ударната вълна няма да може да бъде удържана от крехките кости на гръдния кош.Ще издува тялото му,докато най-накрая не излезе на свобода.А щом излезе,ще продължи да нараства и ще изпепели целия свят.Това,разбира се,не се случи.Но пък бомбата направи на пух и прах малкия и красив град от надежи и мечти.Онзи град,изграден с толкова любов и желание.Целия бе стъклен и приличаше на един от онези древни замъци.С високи кули,прозрачни къщи и майсторски изваяни арки.Когато бомбата избухна,високите стъклени кули,започнаха да падат,една по една,като отсечени дървета.Сриваха се мълчаливо и изчезваха от погледа.Прозрачните къщи,в които някога се преследваха палавите слънчеви лъчи,вече бяха само един блед спомен и в крайна сметка от красивия град останаха само руини.Небето вече не бе синьо както преди.Сега бе алено и навъсено.

Стефан изгледа мрачно,страшните и грозни останки на някогашния величествен град и бясно изпсува.Мамичката й на тая тъпа курва.Толкова бе дал за нея,а тя с лека ръка унищожи всичко.След това му се прииска да не се чувства толкова зле.Искаше да не му пука.Да тегли една майна на всичко и да се успокои.Размечта се за момента,в който ще я види отново и вместо да се разтрепери,ще я изгледа мрачно и ще й обърне гръб.А тя ще разбере колко много е изгубила.Ще го моли да се върне при нея,но няма да получи и капчица милост.

„Ееех,как ми се иска да нямах сърце.“ – каза почти на глас Стефан и продължи да се размотава по тесните улички.И точно докато си мислеше всичко това,се блъсна в някого.

„Защо не внимаваш къде ходиш?“ – автоматично изръмжа Стефан.

„Аз,ли да внимавам?Ти се удари в мен.Негодяй!Никакво уважение нямате вече към по-старите.На къде върви този свят?“ – изропта дрезгав глас.

Стефан фокусира поглед и изгледа от глава до пети странното,дребно старче,което стоеше пред него.Дедика имаше вид на клошар.Окъсани дрехи,дълга бяла брада,сопа с която да се подпира.Прегърбен и кльощав,дядото носеше голяма табела на гърдите си.Табелата гласеше простичкото:„Изкупувам сърца“.

„Аз,такова,извинявам се.“ – каза Стефан.“А какво означава този надпис?“

„Точно каквото пише“ – усмихна се старчето- „купувам сърца.Истински,туптящи,кървящи.Точно такива като твоето.“

„А ти от къде знаеш как се чувства моето?Не ме познаваш,не знаеш кой съм.“

„Напротив Стефане,много добре те познавам.Все пак съм в бранша от доста време и ми е работа да знам кой е с разбито ръце.“

„Това са глупости.Как ще ми вземеш сърцето?Това изисква дълга и трудна хирургическа намеса,подготовка,оборудване.А ти си един дядо,на една обикновенна улица.“

„Стефане,аз съм много повече от обикновен хирург.И как ще ти взема сърцето си е лично моя работа.Важното е,че мога да го направя.А ти ще се оттървеш от тази малка,дребна гад,която те тормози толкова дълго време.“

„Дедик,виж сеа,готин си и всичкото му там,ама това си е моето сърце.Какво ще правя аз без него?“

„Нека ти покажа нещо,Стефане.“ – каза дядото и размаха сопата си във въздуха.Само след секунди се озоваха в огромна зала с безброй рафтове.Стефан се огледа и видя хиляди стъклени буркани.Всеки от тях,прилежно надписан и във всеки,тракаше като часовник,по едно сърце.Зачете се в надписите и видя имената на политици,банкери,управители на фирми,собственици на кораби и нобелови лауреати.

„Виждаш ли всички тези хора,Стефане?Това са хора без сърца.Хора,които са прогресирали,единствено чрез студен разум.Без да се подвеждат по сърцата си.Тези хора не са били отклонявани от своя път към богатството и славата.Не са им пречили просяци,на които да си дават парите.Не са имали досадни приятели,на които да дават заеми,не са се влюбвали,за да пропиляват богатство и време по любовниците си,не са били натъжавани и огорчавани.Единственото,което е било пред тях е бил пътя на успеха.За какво ти е сърце?За да плачеш и да страдаш?Махни го този немирник от гърдите си.Позволи си да виждаш ясно живота пред теб.Помисли си,заслужаваш ли да бъдеш нараняван от някаква уличница?Представи си един живот,изпълнен със спокойствие.Няма да те измъчват и безпокоят вредни мисли.Ще си на върха,ще управляваш и ковеш сам съдбата си.Ще живееш дълго,без сърдечни заболявания и без да хабиш ценни нервни клетки.“

Стефан гледаше замаян,тези безкрайни рафтове със сърца.След това попита:“А като няма да имам сърце,как ще живея?Нали ще умра,ако го извадиш?“

„Няма да умреш.Ще заменя твоето несъвършенно сърце с каменно.Така ще доживееш дълбоки старини и ще имаш спокоен и охолен живот.“

„Ок,ама на табелката пише,че изкупуваш сърца.Няма ли да взема някой лев за сърцето си?“

„Е,малко ли ти е,че ще забогатееш и ще си спокоен до края на живота си?Но си прав.За това ще ти дам и една жълтица.“

„Една мижава жълтица за цяло сърце?“ – нацупи се Стефан.

„Момче,нямам сто години на разположение.Решавай,приемаш ли офертата или не!Повече няма да имаш такава възможност.Имаш 30 секунди на разположение или те връщам обратно на скапаната уличка,за да можеш на спокойствие да се наслаждаваш на скапания си живот и спомените за оная уличница,която те заряза,заради най-добрия ти приятел.“

„Най-добрия ми приятел?Ама,ти..от къде?“

„Казах,вече.Работата ми е да знам.Останаха десет секунди!“

„Добре“ –изкрещя младежът – „махни тази гадост от гърдите ми.Не искам вече да съм нещастен!“

Тогава светът около него изчезна.

Когато Стефан отвори очи,откри,че отново е сам,в малката,тясна уличка.Огледа се смаяно и усети,че стиска нещо.Разтвори длан и видя голяма,жълта монета.След това,постави ръка там където трябваше да бие сърцето му,но не усети нищо.Абсолютно никакъв трепет.Само лека студенина.Тръгна замислено по улицата и отново излезе на големия булевард.Точно на ъгъла на булеварда седеше просяк,който жално протягаше ръка за милостиня.Стефан погледна монетата и след като реши,че определено няма нужда от това парче метал без никаква себестойност,го хвърли в протегнатата длан.Просякът изрече няколко хвалебствени думи,но Стефан не го чу и продължи по своя път.

Няколко дни,по-късно,момичето заради което Стефан продаде сърцето си,го потърси,за да му се извини,но той не прие нейните извинения.Изхвърли я,като мръсно коте от дома си.Защото беше забравил колко бе щастлив с нея,някога.След това забрави приятелите си.Същите онези приятели с които бе преживял толкова много.Забрави и родителите си.Не го интересуваха молбите и сълзите на семейството му.Превърна се в алчен скъперник.Единствено в ума му,бяха парите.Трупаше тези хартийки без душа и им се наслаждаваше.За него бяха чужди,обикновенните човешки радости.Целия му живот се бе превърнал в една пародия.Дори и не харчеше парите,които бе натрупал,защото харченето не му носеше щастие.Просто ги изкарваше с купища,а мозъкът му твърдеше,че това е единствената му цел в живота. Не виждаше смисъл в друго.Стефан умря така,както бе живял.Сам.Обграден от парите си,в своето скъпарско легло,в скъпарската къща,в скъпарския квартал.Душата му се отдели от тялото и след като се огледа и разбра,че не може да вземе никоя от скъпарските вещи,хвърли един последен поглед и се запъти към Ада.

 Тръгна по някакъв широк и равен път и много скоро видя голяма порта,на която се мъдреше надпис „Ад – над сто милиарда избраха нас.“.

Когато стигна до портите на Преизподнята,Стефан почука тихо три пъти и зачака.Вратата се отвори и отвътре се показа едно дяволче.

„Име?“ – поинтересува се дяволчето.

„Стефан Петков.“ – отговори тихо.

„Хммм,Стефан,Стефан..“ – дяволчето прелистваше някакъв списък – „няма те.“ – отговори сухо и вдигна поглед.“Не си за тук,айде чупката.“ – каза и тръшна вратата.

Стефан изгледа тъпо мрачните порти и като реши,че няма избор,тръгна към Рая.Седем дена вървя по трънливи пътища и когато най-накрая видя райските врати му идваше да се просълзи.Имаше си и звънец,под който пишеше: „Звъни дълго,тока е безплатен,а Пешо не чува.“Залепна на звънеца и наистина бая си постоя така,докато най-после се показа Свети Петър.Поиска имената на нашия герой,след това извади АйПад-а и дълго търси.Намери името и каза:“Има те в списъка принципно,ама си под въпрос и в червено.Не знам защо така.Ще се наложи да ти претегля сърцето.Ако е достатъчно леко,ще можеш да влезеш.“

„Но моето е от камък.Не мисля,че ще успея да мина.“

„Хм,ами тогава ще трябва да викна Шефа.Нека той решава.“ – каза Свети Петър и духна нанякъде.След около половин час се върна заедно с някакво хипи в разпасана тениска и окъсани дънки.

„Пийс,брат.“ – каза хипито – „Пешо каза,че си го закършил нещо.Я,да те погледна.Оооо,ама аз те помня,ти беше единствения,който ми даде милостиня преди около 40 години.Бях се направил на просяк,за да видя дали все още има свестни хора на този свят.Оказа се,че има.Тогава много се зарадвах на постъпката ти.“

„Но аз ти дадох една обикновенна монета.Дори не беше в обръщение.“ – слиса се Стефан,

„За теб обикновенна,за друг – огромно богатство,батко.Знаеш как е.Когато си гладен,всяка стотинка е от значение.Пък и не съм ходил в обменно бюро,я!От де да знам,колко струва.За мен тогава беше важно,че прояви милосърдие и помогна на един напълно непознат човек.Без значение защо.Айде влизай,че бяга топлото.Не,че нещо ама знаеш ли какъв е зор да подгрееш облак...“