Помня неща,отдавна забравени.Захвърлени,като ненужни
вещи.Покрити с прах и оставени някъде в най-далечните и тъмни кътчета на
съзнанието ми.Заключени в черепната ми кутия.Ключа лежи върху нея.На места ръждясал
и пропит с миризмата на страха.Протягам бавно ръка.Пръстите ми неволно
потреперват.Докосват хладната стомана и се свиват инстинктивно.Това не са моите
пръсти.Това не е моята ръка.Не и в момента.Някакво желание я
управлява.Неописуемо.Ин и Ян.Битка между мрака в душата ми и желанието за
светлина.За момент двете усещания се смесват в парадоксален и уникален цвят.Не
е нито черен,нито бял.Нито никакъв.Безкраен цвят.Безмислен и красив.Завърта се
във вихрушка от спомени.
Пръстите нервно пробягват по белезникавия ключ.Връщат се
назад.Отново и отново,сякаш искат да научат всяка извивка.Взимам ключа и в
праха остава очертанието му.Очертание на мъртвец.Опитвам се внимателно да го
поставя в ключалката.Зъбците с чудовищен грохот влизат на мястото си.Не го
прави!Остави го където си беше!Скапан ключ.Толкова ли беше трудно?Да си свършиш
работата.Без разправии и проблеми.На него не му пука.Все пак аз съм го
измислил.
Кутията се отваря изненадващо леко.С желание.Спомените ме
връхлитат.Зашеметяват ме и ме влудяват.Стоя стъписан и се опитвам да реагирам.Не
мога да помръдна.Невероятно е.Аз...аз си спомням.Видения,сенки,всичко това се
превръща в една демонична игра.
Тогава,някога много отдавна,докоснах ръката й.Стиснах очи
и си пожелах да бъдем заедно.Тогава,някога,някъде.Тя се съгласи.Дори ми
определи и час.Дванайсет без петнайсет.Скрепихме сделката с целувка.Кратка и
плаха.Колкото да се убедя,че не сънувам и всичко е реално.Вървя към нас и алчно
поглъщам хладния нощен въздух.Нося се.Плувам.Мечтая.Краката ми сами ме носят.Не
знам как и защо.Не ме интересува.Просто някак съществувам.Не се нуждая от храна
или вода.Не се нуждая от дрехи.Не искам нищо.Чувствам се лек като перце.Душата
ми е свободна.Неусетно съм се озовал в леглото.Мъча се да заспя,за да дойде „утре“
по-бързо.Не мога.Въртя се в белите чаршафи и се чувствам като рибка в голям,бял
аквариум.Секундите бавно отброяват оставащото време до стрещата.Прекалено
бавно.Защо времето спря?Не искам.Нарочно въртя стрелките на часовника напред и
си фантазирам,че вече е дванайсет без петнайсет.Пуша и се наливам с някакви
уискита.Надявам се да ме приспят.Вече е пет сутринта,а аз не мога да
заспя.Вълнение и трепет обгръщат изтерзаното ми тяло.Прекарвам часове в опити
да си представя първата ни среща.Всеки възможен вариант.Всичко което ще си
кажем с Нея.Към 7 сутринта вече съм толкова екзалтиран,че не ми трябва сън.Не
съм уморен.Сякаш съм спал 10 години.Чувствам се свеж,бодър и щастлив.Слънцето
бавно отваря очи,а хилядите му лъчи озаряват сърцето ми.Най-после.Сутрин
е!Остават само някакви си три часа и десет минути.Приготвям си кафе.Онова
замаяно състояние вече е заменено от енергията на десет слънца.Тичам из
нас.Повръща ми се защото не съм спал,но не ми пука.Пренебрегвам отчаяните опити
на клепачите ми да се затворят.Бавно и методично умъртвявам секундите.Вече
нямам нерви.Чувствам се като куче което си гони опашката.Обличам се и излизам.
Подранил съм с 40 минути.Нищо,ще почакам.Подскачам нервно
от крак на крак ухилен като репичка.Оглеждам хората наоколо и със задоволство
установявам,че от Нея няма по-красива.Някакъв полицай ме гледа странно и ми
иска документи.Досадник.Пречи ми да си мисля за Нея.
Ето я!Точна като часовник.Идва срещу мен.Усмихва се,а
тялото й ми говори.Не,няма да издържа.Сърцето ми прави виртуозни
пируети,подхлъзва се и пада право в петите.Краката ми се подкосяват и се
опитват да тръгнат в неизвестна посока.Никъде няма да ходят!Не и днес.Не и
сега.Господи,колко ме е страх.По-добре да ме изправят пред отряд за разстрел.А
тя е толкова хубава.Грация с неземна красота.Фея,окъпана в сутрешна роса.Моята
богиня,моето всичко.
Сядаме в кафенето.Тя говори,а аз гледам тъпо и не мога да
обеля нито дума.Тя разбира.Подхожда внимателно и търпеливо.Минути по-късно вече
е най-добрия ми приятел.Мога да й кажа
всичко.Прекарваме си страхотно.Говорим,смеем се и се забавляваме.Денят се
изнизва за секунди.И настава време да се разделим.Трудно ми е да я пусна.Тя е
толкова нежна и малка.Къде ще иде без мен?Как ще се справи без моята
закрила.Страх ме е за нея.Страх ме е,че ще й се случи нещо.Ръцете ни се
разделят.Чувам как душата ми пищи,скимти и се противи,но въпреки това парченце
от моето АЗ се откъсва и остава при Нея.Обещаваме си да се видим пак.През
дългите часове които ни делят си спомням всяка усмивка,всяко докосване,всяка
дума.Трескаво прехвърлям из главата си реплики и образи.Опитвам се да намеря
смисъла във всяка дума и всяко нейно действие.Накрая мозъка ми се
предава.Някаква аларма звучи в главата ми.Тялото ми престава да ми се подчинява
и заспивам.Не сънувам нищо.Просто потъвам в блатото което нежно наричам
нереалност.
Отварям си очите с мисълта за нея.Не знам как се
получава.Просто отварям очи и първата ми мисъл е Тя.Какво ли прави в
момента?Къде е?Как е?Дали да й се обадя или да не я притеснявам?Хиляди въпроси
започват да бръмчат в главата ми като кошер пълен с пчели.Рутината на деня дава
своя принос за успокоение на духа и тялото ми.До вечерта вече съм достатъчно
силен,за да мога да изляза с Нея без да треперя.Поне не много.В колата съм и
карам с бясна скорост към уреченото място.Сякаш ако се движа по-бързо и времето
ще се размърда малко.Нямам търпение да я видя отново.Да изкрещя името Й.Да Й
кажа,че я обичам и не мога без нея.Препускам в мрака с нетърпението на дете в
Коледното утро.Само още малко и съм там.Задушавам се без нея.Имам нужда от
нея.Като кислород.Тя е моя наркотик.Моето всичко.
Отново е тъмно и отново съм сам.Боли ужасно.Десетки
часове болка ме връхлитат наведнъж.Болка с която съм се борил месеци наред,сега
изпепелява сърцето ми за секунди.Изгаря го отвътре,унищожава плътта и превръща
всичко в прах.Спомените са като счупено огледало.Порязваш се докато събираш
парченцата.Затварям кутията и се отдалечавам бавно в тъмнината.Остава само
ехото от стъпките ми.Защо ми трябваше да идвам тук?С тайното желание да
преживея нещо прекрасно и отдавна изгубено?Или за да си припомня болката и,за
да се отрека от всичко човешко,останало в мен?Мммм,не знам... Защо не мога да
кажа на момичето което виждам всяка сутрин в автобуса колко е красива?Защо
отбягвам погледа и неволно свеждам глава?Защо не предприемам никакви
действия?Дали защото ме е страх или просто не вярвам,че тя е човека за
мен?Вечер се прибирам вкъщи,пия и ближа раните си,вместо да ги превържа и да
вдигна гордо глава.В моята несигурност ли е вината или просто не съм срещнал
правилния човек?Дошли сме сами на този свят и умираме сами.Но каква е тази
сила,която ни тласка напред и ни кара да вярваме,че някой ден,дори и за
малко,ще срещнем сродната си душа?И тогава може би,ще осъзнаем,че не живеем
напразно.
Супер саднес...
Няма коментари:
Публикуване на коментар