За Нея

Разправят,че имало отдавна един принц който бил много самотен.Той дълго търсил своята принцеса,но така и не успял да я намери.Отчаял се принца и спрял да търси.Решил,че му е отредено да прекара живота си в самота.Един ден той се запознал с една много мъдра старица,която му казала,че принца не е намерил това което търси,защото не го желае прекалено силно.И така на рожденния си ден(защото тогава се случват истинските чудеса)принца със цялото си сърце и душа си пожелал момичето на своя живот.Три дена по-късно чудото станало и той се запознал с най-невероятната жена на света.Оженили се и живяли дълго и щастливо.
За съжаление това става само в приказките.Или поне последното.Истинският живот е много по-груб и несправедлив.Няма щастлив край просто така.Налага се да платим за него скъпо и прескъпо с цената на много усилия,болка и обич.Налага се да се борим за това което обичаме,за да го задържим.Работим усилено и неуморно.А това което получаваме в замяна е малко.Може би светът е устроен така,за да можем да оценим истински това което имаме.И може би всъщност би било прекалено скучно да живеем дълго и щастливо.Дали живота без премеждия,караници и усилия може да бъде щастлив?Казано е,че къща над която не се вдига пушек не е къща.Не знам дали е вярно.Знам само,че не искам да съм сам,без моята малка принцеса.
Лежа си тихичко във мрака,прегърнал най-красивото същество на планетата.Спи ми се,а не искам да спя.Остава ми още съвсем малко.Скоро денят ще се разбуди и аз ще трябва да си тръгна.Без Нея.И само Бог знае,кога ще мога да я видя отново.Да чуя прекрасния й смях.Да отпия от устните й - нектара на боговете.Да погаля абаносовите й коси.Да погледна очите й.Тези мили,любящи очи които сякаш ме изгарят.Бих разпознал тези очи сред хиляди други без дори да се замисля.Не искам да заспивам,за да минава времето по-бавно.Поглеждам очертанията на нежното й лице,затварям очи и целувам устните,за да усетя как бие сърцето й.До нея съм,а ми е толкова самотно,защото утре няма да я има.Наблюдавам я във мрака и съм щастлив защото знам,че аз съм причината тя да спи толкова спокойно.Не мога да спра да се наслаждавам на гледката.Най-прекрасната гледка на света.Жадно поглъщам с очи формите и ми се иска този миг никога да не свършва.Опитвам се да запаметя всеки детайл,всяка извивка и да запазя топлия спомен в сърцето си.Някъде дълбоко там където съм отделил специално местенце само за нея.Това е моят храм със нейното име на входа.Стените са покрити с фрески.Дълги червени завеси се спускат на мястото на прозорците.Красив черен килим в който краката потъват до глезените стига до олтар, покрит със свещи.Зад олтара има нейна картина във златна рамка инкрустирана с рубини и елмази.И е тихо.Невероятно тихо.Това е моето кътче за размисли.Там отивам когато искам да остана сам и да помисля.Когато имам нужда от помощ и съвет.Когато я няма до мен.
Учудващо е как оценяваме всичко след като го загубим.Толкова месеци минаха като секунда,без да ги усетя,без да се замисля и за миг колко съм щастлив,че Тя е до мен.А сега съм благодарен за всяка секунда прекарана до нея.Иска ми се да я събудя,да я прегърна и да и кажа колко много я обичам.Наблюдавам я тихо в ноща,а душата ми плаче.Най-накрая намерих жената която е вдъхновяваща,подкрепяща и обичаща,а се налага да я оставя.Жена заради която съм готов на всичко.Заради нея бих направил невъзможното.Жена заради каквато са се водили битки и смели войни са загивали без страх и с нейното име на уста.Спомням си за отлетелите мигове и всички неща които сме правили заедно.Упреквам се за това,че съм я наранявал и се чудя дали заслужавам да бъда до нея.Не искам да я оставям сама.Знам,че тя е мъничка и беззащитна.Има нужда от мен.Искам да й осигуря всичко което заслужава.Тъгата ми се превръща във гняв.Изпълвам се с омраза.Искам да крещя,да викам,да се изправя срещу целия този глупав от откачен свят и да тегля една майна на всичко.Навън е студено и мрачно,а тук е толкова комфортно и уютно..
Грозно е,че нещата не са така както ги желаем.Ами ако не искам да се съобразявам със всички безхаберни порядки и норми.Тайничко се надявам,че всичко може да се промени с магическа пръчица,но така би било прекалено лесно.Осъдени сме да живеем окаяни,парцаливи и дрипави.Да се борим за мъничкото което заслужаваме.За това което ни е отредено по право.Човека съществува,за да обича.Защо тогава се налага да страдаме толкова много за да изпълняваме основните си функции?Иска ми се да вярвам,че има справедливост на този свят.Да знам,че ако наистина заслужиш можеш да получиш всичко което желаеш.За съжаление не е толкова лесно.Не може да извършиш три добри дела и да получиш наградата си.Така става само в приказките.Трябва да се бориш със зъби и нокти за успеха на своето начинание.Много хора не заслужават съдбата която им е отредена,но вярвам,че ако искренно желаеш нещо,то ще се сбъдне.Това ме води напред,кара ме да дишам,да чувствам,да живея.А това което искам най-много си Ти,слънце.Ти ме караш да се чувствам жив.Липсваш ми.

Вик