Webcafe

Такааа,и сега понеже днес съм се разлигавил,ще напиша нещо,което имам мерак да напиша от доста време,но все не ми остава желание.(не се напъвайте,това няма да го разберете)
Някога,много отдавна,преди година и малко,но ми се струва като цяла вечност,налетях на този сайт.Не помня как,не помня защо.Помня обаче,че се зачетох в статиите.Имаше добри попадения та реших да се регистрирам и аз.После,една вечер се напих(аз му викам 8 битов алкохолизъм щото съм нърд)и ме изби на откровения.Та написах си аз една статийка и я пуснах.На другия ден я публикуваха.Разбира се,не бях учуден ни най-малко,защото не знаех,че тук публикуват основно провокативни дебилщини с цел увеличаване на импресиите.Мислех,че просто са я харесали.Както и да е.Няма да ви казвам коя е статията,но ще ви кажа,че върху ми се изсипаха един тон негативни коментари.И то от хора,с които в момента си се кльопаме яката.Тогава не бях толкова навътре в нещата и реших,че са просто банда хейтъри.Направих някакви жалки опити да се защитя,но бяха брутално погазени.После ми стана тъпо и пак прибегнах до 8 битовия алкохолизъм.След това,обаче,незнайно защо,нещо ме върна обратно в сайта.И до сега не мога да си го обясня.Направих си нов акаунт,за да не се усети никой,че въпросната статия е моя и започнах да проучвам коментари,коментиращи и статии.Лека полека,се завъртях във вихъра на сайта и открих доста интересни неща.
 
Фирмата,създала сайта Уебкафе.ком го определя така:"Сайт в който няма случайни хора."Не мисля,че са наясно,колко са прави.Една година по-късно,осъзнах колко грешна и неграмотна е била гореописаната статия и колко точни са били коментарите под нея.Смея да твърдя,че за тази една година,успях да видя много неща.Научих се да виждам отвъд елементарното и плоското.Научих се да завъртам гледната си точка и да излизам извън кутията.Да мисля рационално и ефективно.За тази една година,научих доста интересни неща за България и света като цяло.В този сайт има хора,които са меко казано гениални,а мненията им са толкова разчупени,че преспокойно биха могли да управляват нашата татковина.Не се шегувам.Освен това намерих хора,които могат да спорят с факти и доводи,вместо с крясъци и цупения.Атмосферата,създадена тук е наистина страхотна и е колкото интелигентна,толкова и забавна.Перфектния баланс.Бих искал да ви съобщя,че започнах да ровя в интернет,търсейки общество,което да е толкова разнообразно,комплексно и да има възможност да говори на толкова различни теми,колкото тук.С прискърбие ви съобщавам,че не намерих такова.По-лошото е,че където и да отидех,намирах сбирщина комплексирани тролове.Хора,скрити зад маските на мониторите.Хора,отчаяни от живота и симулиращи такъв.Безкрайни обиди,леещи се в интернет пространството.Всякаква измет.От хора,които обиждаха мъртвите ни актьори,до такива,които не виждаха по-далеч от носовете си.Между другото,това е един от малкото сайтове,през които успях да се докопам до гениални блогове.Наистина такива сайтове се броят на пръсти.Този специално е такъв поради познанствата на Емилия Милчева с определени хора,така,че имам повод да й благодаря.
 
Но да се върнем на потребителите.Някой забелязал ли е,че всеки новопостъпил се подлага на щателна психологическа обработка?Бил съм свидетел на достатъчно заблудени потребители,които са идвали и да изчезвали от тук с двеста,по простата причина,че не са издъжали на атаките.Тук се получава нещо като затворено общество и всеки,който е недостоен да присъства,сам изчезва яко дим.За последната година,броят на новопостъпилите редовни посетители сред коментиращите се брои на пръстите на едната ръка.Това е защото,обикновени диваци не могат да се задържат поради собствената си слепота и слабоумие.Всеки допринася и блести с нещо в този форум.Няма да споменавам имена.Вие се знаете.Знаете също така,че коментирате открито,интелигентно,разчупено и интересно.Десетки пъти по-добре от купищата "журналя" по новинарските страници.Коментирате интелигентно дори и под малоумните статии.Не знам от къде намирате сили и нерви.Лично при мен няма такова нещо.Дори и форумните тролове си имат своите позитивни страни.Странно,но факт.Успяват да допринесат за атмосферата на форума.
 
В заключение,бих искал да ви кажа,че този форум ми донесе наистина много позитивни моменти.През последната година,определено имах нужда от хора,като вас и се радвам,че ви намерих.Гордея се,че влизам в този форум и съм сред вас драги съфорумци.Гордея се и с вас,с вашите мнения,позитивни и негативни.С вашите шеги и преживявания.И макар да не сте споделяли много през тази една година,сте споделили достатъчно,за да ви чувствам някак близки.Някой би казал,че това не е социален живот.Е,за мен социален живот е,да си с хората с които искаш да бъдеш,па макар и те да са у пичка си лелина,вместо с банда малоумници.
 
Благодаря за вниманието.

Postmortem интервю с Никола Рачев.(Пълен вариант.)

Интервюиращ:Здравей,благодаря,че се съгласи да ни приемеш.

Никола:Аз ви благодаря,че сте тук.Рядко посрещам гости и ще ми бъде приятно да си поговорим.

И:Къде сме в момента?

Н:(усмихва се)У нас.

И: Къде е това у вас?

Н:Навсякъде и никъде.

И:С какво се занимаваш в момента?

Н:С по малко от всичко.Но основно съм това,което вие наричате „хранител“.Звучи малко смешно,но е най-елементарната дефиниция за момента.

И:Разкажи ни повече.

Н:Всеки човек си има един вид пазител.Някой,който помага в сериозни ситуации.И не само.

И:Повечето хора не вярват в това.Защо така?

Н:Проблема е,че пазителя се зарежда чрез вярата.Колкото по-силно вярва човекът,толкова по-силно е влиянието на пазителя в реалния свят.Ако не вярваш,просто няма как да разчиташ на помощ.

И:На кого си пазител?

Н:Не е само един човек.Много са.Няма как всеки да си има собствен пазител.Освен това много хора са изгубили вярата си до степен такава,че няма как пазителя да им помогне.В момента отговарям за цял дом за сираци.136 деца.Освен това,приятелите ми преживе,близките...

И:Трудно е да бъдеш Бог,така ли?

Н:О,не.Напротив.Много е лесно.Мога да бъда на стотици места едновременно.

И:Позволено ли ви е да се намесвате в съдбите на хората?

Н:Ние не се намесваме.Само леко коригираме съдбовната пътека.Не можеш да промениш съдбата си.Тя е предварително начертана.Позволени са само леки отклонения.

И:Кой отговаря за изчертаването на съдбата?

Н:Никой.Всъщност почти никой.Съдбата се генерира на случаен принцип и включва положение в обществото,външен вид,пол,IQ,призвание и така нататък.Всичко останало вече зависи изцяло от вас.

И:Тоест имаме правото на избор?

Н:Изборът ви отдавна е направен.Просто трябва да разберете защо сте го направили.Да проумеете първопричината и тогава вече ще имате възможност да промените избора си.

И:Как се генерира съдбата?

Н:Ето тук вече си имаме нещо наречено „Колелото на Късмета“.То генерира качества и положения.

И:Не разбирам.

Н:За да съм по-ясен,нека ви обясня на какъв принцип работи вселената.Всички хора се раждат,живеят и умират с цел.Целта е информация.Хората са потоци от информация в преходна обвивка.След като умре човек,той се връща към първоизточника на всичко живо.И донася със себе си информацията която е събрал докато е бил „жив“.Първоизточника има нужда информация,за да съществува.За това има добри и лоши хора.Всеки дава своя уникален принос.Вселената се разширява.С нея се разраства и популацията на планетата Земя.Заради нуждата от все повече информация,която да се връща към първоизточника.За това и цивилизацията ви търпи развитие.Защото информацията винаги трябва да се променя и обновява.

Във вселената има ред.Тоест не можем да оставим „Колелото на Късмета“ да генерира съдби на абсолютно случаен принцип.Понякога ни трябват повече добри хора.Понякога повече лоши.Човек се ражда с предварително изкована съдба.Живее,събира опит.След като умре,се връща при първоизточника,доставя нужния на вселената опит и отново се изпраща на земята.Във вселената нищо не се губи.Няма „Ад“ и „Рай“.Не и както вие си ги представяте.Абсолютно всички хора са равни и еднакво нужни.Човек не може да избяга от съдбата си.Така е създаден.Добрия понякога се опитва да бъде лош,но все не му се получава.А не разбира,че съдбата му е да бъде добър.

И:Беше се кръстил така в скайпа.“Колелото на Късмета“.Намираш ли го за иронично?

Н:Не.Винаги съм знаел,че около нас има нещо невидимо.Понякога можех да го усетя с всяка фибра на тялото си.

И:Но това не е честно.Би трябвало хората да имат правото сами да определят съдбата си.

Н:Никой,никога,никъде не е казвал,че трябва да е честно.Имат правото да определят как ще изживеят живота си.Дали ще изберат да бъдат щастливи или угнетени.Имат правото да избират в какво да вярват.

И:Тогава какво ще кажеш за Библията?Не е ли тя,която подпомага определянето на човешките ценности при повечето хора?

Н:(смее се)Само евреин може да напише книга,която да се продава 2000 години.Библията няма нищо общо.Повечето хора са създадени добри,за да не се унищожават с прекалено голяма скорост.Съдбата на цялата планета е предопределена за милиони години напред.Постигнат е идеален баланс между доброто и злото.

И:Сами ли сме?

Н:В тази вселена,да.Има още милиони вселени като вашата.Връзките между вселените се контролират строго.Понякога разрешаваме пътувания разбира се.Няма да забравя как бяхме изпратили човеци от друга вселена,за да помогнат със създаването на пирамидите в Гиза.На едната пирамида беше останал огромен отпечатък от палец.Стоя така 500 години.Добре,че го видяхме навреме,че кой знае какво щеше да стане.

И:Какво обичаш да правиш когато си на Земята?

Н:Обичам да се разхождам късно през нощта, точно в онази нулева точка от денонощието, когато всички нормални хора отдавна спят, а ранобудниците още не са станали. Тогава, когато нощните птици кроят планове за утре или правят равносметка за вчера, а по улицата минават само кучетата.Обичам да посещавам приятели и близки.

И:Усещат ли те когато си покрай тях?

Н:Мислят си,че усещат. Но усещането за присъствие е само спомен от някогашна близост, сънувано в отминал живот. Я чакай, наистина ли беше толкова отдавна? Не, въобще не... а наглото ехо на вътрешния глас пресипнало повтаря "да... да... да...". Защото ти си друг, те са други, а тяхното "аз" скита самотно по чернобелите коридори на живота.Реално аз съм там,но ме няма.

И:А човекът като цяло?

Н: Човекът съществува от началото на времето. А времето съществува от началото на човека.

Диалектически и логически - не, но метафизически - да. Словесното изражение на този извод е

само петно безсмислие, плаващо по повърхността на океана от смисъл. "Времето" е измислено от хората. Съзнанието може да изрази с думи, но никога не може да вникне истински в идеята, че "време" обективно няма. Има пространство и материя, които съществуват независимо от времето, защото преди тях е имало нещо, а след тях ще има друго. Пространството и материята просто ги има без никакво значение от кога до кога.Ограниченият човешки мозък има нужда от инструменти, чрез които да придава смисъл и оценка на промеждутъка между раждането си и собствената смърт. Тези инструменти са "времето" и "смисъла на живота".Човекът разделя това, което нарича "време", на периоди - за да може да обозре някаква негова невидима частичка и да я съпостави върху собсвената си фундаментална за галактиката значимост. Между условното начало и сега е "миналото", а "бъдещето" е от сега за напред. Само че това, което е сега, ще бъде минало,и то толкова скоро, че  също не може да бъде осъзнато. Ето защо без памет няма минало. Без въображение няма бъдеще. Самото време е рожба на вашите собствени възприятия. Извън човешкия мозък времето не съществува. На въпроса "колко дълго живях?" никой никога не си е отговорил, защото не е успял да си го зададе в точния момент. Иронично, а?

И:Какъв е смисъла на живота тогава?

Н:Човешкото съзнание бяга целенасочено от мисълта, че "всичко това е било напразно", че животът няма висша цел, че няма "божествен замисъл", че под повърхността няма нищо скрито. Затова всеки гледа да "търси смисъл", по възможност "смисли". "Има го ей така, просто защото го има, без причина" не върви. Защото всеки се страхува да признае, е животът просто го има и независимо от всичко започва и свършва.И така почти до безкрай. Истинският Живот като висша ценност се случва на безброй плоскости, и точно това е Човекът.

И:Защо хората са тъжни?

Н:Защото не разбират собствените си впечатления. Да разбираш собствените си впечатления е резултат на деформирана импресия.Като светлина, преминала през чаша нехомогенна смес, в определени моменти даден лъч преминава целият, после някой фотон бива блокиран от твърдо тяло в течността, после пък съвсем нищо не се вижда.

И:Какво ти липсва от живота на Земята?

Н:Липсва ми да подържа една обикновена книга.Това е.Да погаля кориците,да избърша прахта и да вдишам аромата на мастило и стотици години мъдрост.

И:А приятелите и близките?

Н:Винаги съм покрай тях.Няма как да  ми липсват.

И: Отговорът на Въпроса за Живота,Вселената и всичко останало?

Н:42 разбира се!

И:А Смъртта?

Н:Искате да кажете Смърт.Кой го знае къде се е запилял.Сигурно пак е при пчелите си.Успокояват го.Но мога да ви кажа,че е страхотен пич.Обаче не го бива на карти.

И:Последен въпрос.Предполагам няма да ни кажеш кой уби Кенеди?

Н:Бих могъл,но след това ще трябва да ви убия.

И:Хубаво е,че все още имаш своето прословуто чувство за хумор.

Н:Кой каза,че се шегувам?

Човекът с каменното сърце.

Стефан вървеше мрачно по булеварда,забил нос във върховете на обувките си.Не обръщаше внимание нито на хубавото време,нито на разцъфналите дървета,въпреки,че обожаваше пролетта и с нетърпение бе очаквал да свърши проклетата зима.Точно в този момент обаче,не го интересуваше нищо.Имаше си свои проблеми.А именно,мацката с която ходеше от две години скъса с него.Точно преди 14 минути и 32..33..34..35 секунди.Времето се влачеше с тягостна непоносимост и Стефан се чудеше как,мамка му,ще изкара остатъка от живота си толкова бавно.Тя го напусна точно толкова скоростно,колкото се влюби в него.За секунди.Нарече го „безотговорен егоцентрик“,обвини го,че е обсебена и се размрънка,че  „има нужда от своята свобода“.След това го избута навън и затръшна входната врата.Секунди по-късно,през прозореца излетяха някакви негови вещи.Тениски,дискове с музика и преспапие изобразяващо Айфеловата кула през зимата.То се разби с нежен звън на хиляди парченца и звукът оттекна някъде в дълбините на душата му.Сякаш сърцето му се разби,вместо стъкленото кълбо.Изгледа мрачно предметите и се обърна.Не си направи труда да ги събере.Хич не му дремеше за тези джундурии.Подритна някакъв камък.Камъка,обаче се оказа доста по-твърд отколкото си представяше и Стефан изкриви лице от болка.“Мръсно копеле“ – помисли си.Взе камъка и го запокити нанякъде.След като си отмъсти на нещастния камък,Стефан пъхна ръце в джобовете и тръгна безцелно в неизвестна посока.Имаше нужда да помисли и да прочисти мозъка си.А и не му се прибираше вкъщи.Не искаше и да вижда никой,така,че просто започна да движи машинално краката си.Първо левия,после десния.И така,неусетно се бе озовал на булеварда.

Когато вдигна поглед,видя,че се намира пред малка,очарователна пекарна.Двойка гълъби,кротко кълвяха трохички,изпуснати от десетките клиенти.Гонеха се,побутваха се и по всичко личеше,че любовта е във въздуха.Прекрасния аромат на прясно изпечени кифлички,допринасяше за приятната атмосфера.На Стефан обаче му се догади от тези гледки и миризми.Стомаха му направи няколко лупинга и сам се върза на възел.Побърза да отмине.Видя накаква малка уличка и кривна в нея.Искаше да се разходи и същевременно да избяга от света.Усещаше в себе си някаква отвратителна празнота.Празнота в празнотата дори.Замисли се за мацката и в гърдите му се надигна огромно кълбо от злост и омраза.Имаше чувството,че някъде вътре в него е избухнала една мини атомна бомба и ударната вълна няма да може да бъде удържана от крехките кости на гръдния кош.Ще издува тялото му,докато най-накрая не излезе на свобода.А щом излезе,ще продължи да нараства и ще изпепели целия свят.Това,разбира се,не се случи.Но пък бомбата направи на пух и прах малкия и красив град от надежи и мечти.Онзи град,изграден с толкова любов и желание.Целия бе стъклен и приличаше на един от онези древни замъци.С високи кули,прозрачни къщи и майсторски изваяни арки.Когато бомбата избухна,високите стъклени кули,започнаха да падат,една по една,като отсечени дървета.Сриваха се мълчаливо и изчезваха от погледа.Прозрачните къщи,в които някога се преследваха палавите слънчеви лъчи,вече бяха само един блед спомен и в крайна сметка от красивия град останаха само руини.Небето вече не бе синьо както преди.Сега бе алено и навъсено.

Стефан изгледа мрачно,страшните и грозни останки на някогашния величествен град и бясно изпсува.Мамичката й на тая тъпа курва.Толкова бе дал за нея,а тя с лека ръка унищожи всичко.След това му се прииска да не се чувства толкова зле.Искаше да не му пука.Да тегли една майна на всичко и да се успокои.Размечта се за момента,в който ще я види отново и вместо да се разтрепери,ще я изгледа мрачно и ще й обърне гръб.А тя ще разбере колко много е изгубила.Ще го моли да се върне при нея,но няма да получи и капчица милост.

„Ееех,как ми се иска да нямах сърце.“ – каза почти на глас Стефан и продължи да се размотава по тесните улички.И точно докато си мислеше всичко това,се блъсна в някого.

„Защо не внимаваш къде ходиш?“ – автоматично изръмжа Стефан.

„Аз,ли да внимавам?Ти се удари в мен.Негодяй!Никакво уважение нямате вече към по-старите.На къде върви този свят?“ – изропта дрезгав глас.

Стефан фокусира поглед и изгледа от глава до пети странното,дребно старче,което стоеше пред него.Дедика имаше вид на клошар.Окъсани дрехи,дълга бяла брада,сопа с която да се подпира.Прегърбен и кльощав,дядото носеше голяма табела на гърдите си.Табелата гласеше простичкото:„Изкупувам сърца“.

„Аз,такова,извинявам се.“ – каза Стефан.“А какво означава този надпис?“

„Точно каквото пише“ – усмихна се старчето- „купувам сърца.Истински,туптящи,кървящи.Точно такива като твоето.“

„А ти от къде знаеш как се чувства моето?Не ме познаваш,не знаеш кой съм.“

„Напротив Стефане,много добре те познавам.Все пак съм в бранша от доста време и ми е работа да знам кой е с разбито ръце.“

„Това са глупости.Как ще ми вземеш сърцето?Това изисква дълга и трудна хирургическа намеса,подготовка,оборудване.А ти си един дядо,на една обикновенна улица.“

„Стефане,аз съм много повече от обикновен хирург.И как ще ти взема сърцето си е лично моя работа.Важното е,че мога да го направя.А ти ще се оттървеш от тази малка,дребна гад,която те тормози толкова дълго време.“

„Дедик,виж сеа,готин си и всичкото му там,ама това си е моето сърце.Какво ще правя аз без него?“

„Нека ти покажа нещо,Стефане.“ – каза дядото и размаха сопата си във въздуха.Само след секунди се озоваха в огромна зала с безброй рафтове.Стефан се огледа и видя хиляди стъклени буркани.Всеки от тях,прилежно надписан и във всеки,тракаше като часовник,по едно сърце.Зачете се в надписите и видя имената на политици,банкери,управители на фирми,собственици на кораби и нобелови лауреати.

„Виждаш ли всички тези хора,Стефане?Това са хора без сърца.Хора,които са прогресирали,единствено чрез студен разум.Без да се подвеждат по сърцата си.Тези хора не са били отклонявани от своя път към богатството и славата.Не са им пречили просяци,на които да си дават парите.Не са имали досадни приятели,на които да дават заеми,не са се влюбвали,за да пропиляват богатство и време по любовниците си,не са били натъжавани и огорчавани.Единственото,което е било пред тях е бил пътя на успеха.За какво ти е сърце?За да плачеш и да страдаш?Махни го този немирник от гърдите си.Позволи си да виждаш ясно живота пред теб.Помисли си,заслужаваш ли да бъдеш нараняван от някаква уличница?Представи си един живот,изпълнен със спокойствие.Няма да те измъчват и безпокоят вредни мисли.Ще си на върха,ще управляваш и ковеш сам съдбата си.Ще живееш дълго,без сърдечни заболявания и без да хабиш ценни нервни клетки.“

Стефан гледаше замаян,тези безкрайни рафтове със сърца.След това попита:“А като няма да имам сърце,как ще живея?Нали ще умра,ако го извадиш?“

„Няма да умреш.Ще заменя твоето несъвършенно сърце с каменно.Така ще доживееш дълбоки старини и ще имаш спокоен и охолен живот.“

„Ок,ама на табелката пише,че изкупуваш сърца.Няма ли да взема някой лев за сърцето си?“

„Е,малко ли ти е,че ще забогатееш и ще си спокоен до края на живота си?Но си прав.За това ще ти дам и една жълтица.“

„Една мижава жълтица за цяло сърце?“ – нацупи се Стефан.

„Момче,нямам сто години на разположение.Решавай,приемаш ли офертата или не!Повече няма да имаш такава възможност.Имаш 30 секунди на разположение или те връщам обратно на скапаната уличка,за да можеш на спокойствие да се наслаждаваш на скапания си живот и спомените за оная уличница,която те заряза,заради най-добрия ти приятел.“

„Най-добрия ми приятел?Ама,ти..от къде?“

„Казах,вече.Работата ми е да знам.Останаха десет секунди!“

„Добре“ –изкрещя младежът – „махни тази гадост от гърдите ми.Не искам вече да съм нещастен!“

Тогава светът около него изчезна.

Когато Стефан отвори очи,откри,че отново е сам,в малката,тясна уличка.Огледа се смаяно и усети,че стиска нещо.Разтвори длан и видя голяма,жълта монета.След това,постави ръка там където трябваше да бие сърцето му,но не усети нищо.Абсолютно никакъв трепет.Само лека студенина.Тръгна замислено по улицата и отново излезе на големия булевард.Точно на ъгъла на булеварда седеше просяк,който жално протягаше ръка за милостиня.Стефан погледна монетата и след като реши,че определено няма нужда от това парче метал без никаква себестойност,го хвърли в протегнатата длан.Просякът изрече няколко хвалебствени думи,но Стефан не го чу и продължи по своя път.

Няколко дни,по-късно,момичето заради което Стефан продаде сърцето си,го потърси,за да му се извини,но той не прие нейните извинения.Изхвърли я,като мръсно коте от дома си.Защото беше забравил колко бе щастлив с нея,някога.След това забрави приятелите си.Същите онези приятели с които бе преживял толкова много.Забрави и родителите си.Не го интересуваха молбите и сълзите на семейството му.Превърна се в алчен скъперник.Единствено в ума му,бяха парите.Трупаше тези хартийки без душа и им се наслаждаваше.За него бяха чужди,обикновенните човешки радости.Целия му живот се бе превърнал в една пародия.Дори и не харчеше парите,които бе натрупал,защото харченето не му носеше щастие.Просто ги изкарваше с купища,а мозъкът му твърдеше,че това е единствената му цел в живота. Не виждаше смисъл в друго.Стефан умря така,както бе живял.Сам.Обграден от парите си,в своето скъпарско легло,в скъпарската къща,в скъпарския квартал.Душата му се отдели от тялото и след като се огледа и разбра,че не може да вземе никоя от скъпарските вещи,хвърли един последен поглед и се запъти към Ада.

 Тръгна по някакъв широк и равен път и много скоро видя голяма порта,на която се мъдреше надпис „Ад – над сто милиарда избраха нас.“.

Когато стигна до портите на Преизподнята,Стефан почука тихо три пъти и зачака.Вратата се отвори и отвътре се показа едно дяволче.

„Име?“ – поинтересува се дяволчето.

„Стефан Петков.“ – отговори тихо.

„Хммм,Стефан,Стефан..“ – дяволчето прелистваше някакъв списък – „няма те.“ – отговори сухо и вдигна поглед.“Не си за тук,айде чупката.“ – каза и тръшна вратата.

Стефан изгледа тъпо мрачните порти и като реши,че няма избор,тръгна към Рая.Седем дена вървя по трънливи пътища и когато най-накрая видя райските врати му идваше да се просълзи.Имаше си и звънец,под който пишеше: „Звъни дълго,тока е безплатен,а Пешо не чува.“Залепна на звънеца и наистина бая си постоя така,докато най-после се показа Свети Петър.Поиска имената на нашия герой,след това извади АйПад-а и дълго търси.Намери името и каза:“Има те в списъка принципно,ама си под въпрос и в червено.Не знам защо така.Ще се наложи да ти претегля сърцето.Ако е достатъчно леко,ще можеш да влезеш.“

„Но моето е от камък.Не мисля,че ще успея да мина.“

„Хм,ами тогава ще трябва да викна Шефа.Нека той решава.“ – каза Свети Петър и духна нанякъде.След около половин час се върна заедно с някакво хипи в разпасана тениска и окъсани дънки.

„Пийс,брат.“ – каза хипито – „Пешо каза,че си го закършил нещо.Я,да те погледна.Оооо,ама аз те помня,ти беше единствения,който ми даде милостиня преди около 40 години.Бях се направил на просяк,за да видя дали все още има свестни хора на този свят.Оказа се,че има.Тогава много се зарадвах на постъпката ти.“

„Но аз ти дадох една обикновенна монета.Дори не беше в обръщение.“ – слиса се Стефан,

„За теб обикновенна,за друг – огромно богатство,батко.Знаеш как е.Когато си гладен,всяка стотинка е от значение.Пък и не съм ходил в обменно бюро,я!От де да знам,колко струва.За мен тогава беше важно,че прояви милосърдие и помогна на един напълно непознат човек.Без значение защо.Айде влизай,че бяга топлото.Не,че нещо ама знаеш ли какъв е зор да подгрееш облак...“

Първата среща.

                

Човекът на първа среща е като слепец,поставен в непозната среда.Опипва внимателно предметите около себе си,старае се да си създаде някаква визуална представа за индивида,който стои срещу него и единствената му надежда е да чуе нещо,което би могло да му даде някаква представа,какво по дяволите се случва.Разбира се,езика на тялото би могъл да помогне,но не всички могат да интерпретират този език,пък и на първа среща и двамата сладури са толкова нервни,че едва ли биха направили някое от нещата,които ще направят,в нормална обстановка.Знаете,за какво говоря.Идва примерно сервитьорката и пита: "Избрахте ли си?",на което получава отговора:"Какво да си изберем?".Причината за това,разбира се е,че никой от двамата не е имал време и нерви да погледне менюто.А дори и да го е погледнал,то най-вероятно не е видял нищо.Думите и картинките минават пред очите като някакъв странен филм с Чарли Чаплин и точно след десет секунди не помниш какво си гледал.Чувстваш се като дете идиотче.А проклетото бълбукащо чувство в стомаха не спира и не спира.Седиш и се чудиш,за чий кур ти трябваше да излизаш на вечеря.Стомаха ти се е свил на топка и последното за което можеш да мислиш е храна.И въпреки това,трябва да си поръчаш.Накрая,се получава тото 6 от 49.Където падне пръста,това ще е.Проблема,обаче се появява,когато си поръчаш някаква гадост.Сега,не стига,че трябва да се насилваш да се храниш,ами и трябва да тъпчеш в гърлото си някаква помия от която стърчат всевъзможни храсти,щипки,миризми на извратени билки и за капак на всичко - лук.Е,как мамицата му мръсна,да я целунеш сега на края на вечерта?И то след цял ден прекаран във фантазиране за тази целувка.Опитваш се да натъпчеш странната манджа и с крива усмивка изломотваш: "Мммм,много е вкусно",след това се молиш на всички богове,да не си докараш газове.Щото знаеш ли кво ядеш?После се почва хвърчане на вилици,лъжици и всякакъв вид посуда.Но не нарочно,разбира се.Просто,незнайно защо започваш да изтърваш всичко до което успееш да се докопаш.Неориентираните движения и пълната липса на координация много спомагат за този процес.Опитваш се да вземеш чашата,а тя полита и се чупи на земята с нежен звън.Респективно виното или там каквото е имало в чашата,оплисква всичко наоколо,включая няколко сервитьора,стената и двама минувачи.Значи,това и да искаш,не можеш да го направиш.Направо си като сериен заливач с чаша.Жертвите сами падат една след друга.Следват смаяни погледи,лицето сменя десетина цвята и света се загубва в "извинете","аз ще го избърша" и тем подобни.Разбира се,самостоятелните опити за почистване,никак не са успешни.Дори става по-зле.Замазваш някак си положението и продължаваш нататък.Опитваш се да поведеш разговор,но изведнъж откриваш,че цялата ти самоувереност и остроумие са се изпарили,кой знае къде и общо взето си се превърнал в полу-идиот,който освен да мънка и да се хили тъпо,друго не може.Най-накрая се овладяваш и се сещаш да зададеш някакъв въпрос,изискващ повече от две думи за отговор.Разбира се,не слушаш какво ти се говори,а се опитваш да се концентрираш в цялата работа.Очи тъмнеят,глава се люшка.Или може би,беше обратното?Не е много сигурно,защото в този момент,за твое най-голямо "щастие",по гърба ти започват да се стичат вадички пот.Какви вадички,направо става като Ниагарски водопад.Точно по гръбнака,между плешките.Започваш да усещаш как миризмата се процежда и много скоро,целия ресторант цъка с език и обсъжда миризмите,които се разнасят от теб.След това идва сърбежа.Започва да сърби навсякъде.Като започнем от гърба и стигнем до ходилата.Айде,другото се ядва.Незабелязано може да се почеше.Ама,не и ходилата.Е,как сега да си свалиш обувките и да се почешеш?Започваш нервно да тропаш с крак,барем проклетия сърбеж вземе,че спре.Подритваш масата,хапеш си пръстите и се молиш на всички богове да прекратят този ад.Хукваш до тоалетната,само,за да осъзнаеш,че вече нищо не те сърби,но въпреки това,влизаш вътре и започваш да звъниш на различни приятели.След като откриеш,че никой не може да ти помогне,с пораженческа крачка се запътваш обратно и се пльосваш на масата,само за да срещнеш изненадания поглед на човека срещу теб.Оказва се всъщност,че целия си разпасан,дюкяна е отворен и си се изсипал на стола като чувал с картофи.Нещастния стол зловещо скърца и сякаш негодува срещу безпрецедентното ти изпляскване върху му.Гледаш нервно часовника и,о Боже.Минали са само 30 минути.Няма как да приключи срещата толкова бързо,а навън е минус 100 градуса и никак не става за разходки.Шибваш едно уиски на екс и продължаваш да се потиш като циганин на разпит.Сега,при положение,че никой от двамата не се сеща някоя интересна тема за разговор,се почват обичайните тъпотии от типа:"разкажи ми за семейството си".Ходи,че разправяй как майка ти се е свързала с Бога и си е отворила собствена църка,а баща ти по цял ден лежи под стария Мускал и дори вече не помниш как изглежда.Или другия въпрос:"разкажи ми за себе си".Сякаш има кой знае какво за разправяне.Ми като бях малък учих,после почнах работа и ей,ме на в цялата ми прелест сега тук,пред теб.
Някак си,цялата вечер приключва и идва момента за плащане на сметката.Принципно няма проблеми.Но точно в този случай:"Кредитни карти приемате ли?" и смазващия отговор: "Съжаляваме,само кеш.".При което,очите стават като палачинки и се почва: "Ама,ама,ама аз забравих да изтегля." казано едно такова невинно и отчаяно,все едно току що са ти съобщили,че трябва да се съблечеш гол и да тичаш десет километра с пълно бойно снаряжение.После поглеждаш умолително към човека срещу теб и стискаш палци да има някой лев.Обирате си последните стотинки от джобовете и под неодобрителния поглед на сервитьорката,която не е получила бакшиш, се изнизвате от заведението.В края на краищата започвате да се смеете на ситуацията със сметката и нещата си потръгват от самосебе си.Пък и цялата работа е добър повод да се срещнете,за да си върнеш новопридобития заем.

Когато излизаме на първа среща,го правим с много трепет и желание.Надяваме се,човека да се окаже подходящия и всичко да мине като по мед и масло.Започваме да ровим в кофата за боклук,където сме изхвърлили мечтите.Събираме разпиляната вяра,тъпчем всичко в цветния куфар,който пазим за специални случаи и тръгваме в посока на бъдещето.Надеждата ни крепи по дългия път към щастието.А пътя е дълъг и трънлив.Но ние знаем,че гладък е пътя само до Ада.А пътя за Рая е точно онзи дълъг и трънлив път,по който раздираме босите си нозе.

Запознайте се със Стефан.

                                   

Към момента,Стефан е на 30 години и обективно погледнато,е мечтата на всяка жена.Той е мил,нежен и любящ човек.Стефан не изневерява.Събира в себе си цялата любов на света и ухае на хубаво.Интелигентен,чаровен,забавен,страхотна компания и преуспяващ,Стефан е идеалния съпруг,баща и любовник.Стефан е скромен.Не обича да говори за себе си.Предпочита да изслуша мълчаливо човека срещу себе си,да приеме мислите му,да го разбере и ако се наложи,да помогне.Стефан е пич.От мозъка на костите,до връхчетата на косата си.Колегите му го обожават,а приятелите му го боготворят.Обича да помага на хората около себе си,винаги е усмихнат и на разположение.Звучи ви прекалено сладникаво,нали?Ще кажете,че няма идеален човек.И тук ще бъдете прави,защото Стефан е грозен.Прекалено грозен.Кльощав,пъпчив и с очила.Разбира се,Стефан не е някакъв изрод,но по скалата от едно до десет,повечето жени биха му писали минус.И респективно си няма приятелка.

Стефан не съществува.Той е социален експеримент,който започнах преди близо осем години.Не знам защо.Отначало бе просто някакво забавление,но в последствие ми стана ужасно интересно,да разбера дали ще се намери жена,която да има желание да поговори със Стефан.Да го обикне такъв,какъвто е.Не заради външния му вид.Не заради парите,които така усилено промотирах в отчаянието си,да намеря половинката на този човек.Да го обикне просто защото е Пич.Осем години,профилът му вися в известен сайт за запознанства.Осем години,Стефан се опитваше да намери човек,който да иска да бъде с него.Който да иска да му роди деца,да създаде дом с него и да го чака вечер след работа.Не се получи.Или може би не съвсем.Но ще стигна и до там.Стефан нежно и внимателно подхождаше към всички жени във въпросния сайт.Стараеше се да бъде интересен,забавен,разбиращ.Харесваше снимки,поставяше коментари и измисляше всевъзможни интересни неща,за да впечатли някое от всички на пръв поглед красиви и нежни създания.Но на него,никой не му отговори нещо съществено.Дори едно момиче не се престраши да му стане приятелка в сайта.Да не говорим за нещо повече.Четеше описанията на профилите и си мислеше,че може да срещне разбиращо и достатъчно интелигентно същество,което да има желанието да общува с него,да разбере неговата невероятна същност и може би,да се влюби.Но това така и не се случи.Стефан просто бе грозен и никоя не искаше да общува с него.Разбира се,намериха се няколко кандидатки и правичката да ви кажа си бяха чисто и просто,комплексирани патки,които бяха решили,че хубавите пичове не ги харесват и ще се задоволят с някой грозник.А Стефан продължаваше да търси.Опитваше да заговори знойни красавици,кифли,снимани в тоалетната с кокоши дупета вместо устни,посредствени момичета с изкуствени снимки на някой плаж,заели странна поза,молещи за малко любов.Дебелани,които се бяха навлекли в тесни рокли,рок фенки,емо гърли,депресантки,танцьорки,които си мислеха,че изглеждат страхотно,а всъщност можеха да уплашат слепец,късно вечер.Интелектуалки,фризьорки,дукеси и откровенни простакеси.Сред предложенията за мъжка любов,отправени към нашия герой,имаше и съобщения които бяха просто трагични:"Все на мен ще се случи някой грозник да ми налети.","Не ме занимавай,сульо." и други такива красяха пощенската кутия на Стефан.В повечето пъти имаше откровенно мълчание.Сякаш "грозникът" не заслужаваше отговор.Към него се отнасяха като с презряно мекотело,въпреки,че се бе старал да изпише нещо оригинално и интересно.Виж,обаче под снимките на гъзетата с плочки и очила бъкаше с коментари,сърчица,еротични послания и откровенни призиви за горещи еротични нощи.Имаше дори скандали и разпри между участнички в сайта за въпросното "гъзИ".

Стефан бе поредната снимка в поредния сайт.Няколко байта информация.Няколко пиксела.Нищо повече.Никоя не се реши да погледне отвъд грозната снимка.А може би,Стефан не бе толкова грозен всъщност.Може би този човек има чувства и душа.Може би,той,както всички останали,просто иска да бъде обичан.Защо за всички нас,хората от другата страна на компютъра не съществуват.Свикнали сме да обиждаме,да псуваме,да ругаем,а не се замисляме,че човека отсреща вероятно е точно като нас.С мечти и желания.С надежди и усещания.Защо не можем да приемем,че когато сме в онлайн пространството,ние общуваме с реални хора,а не с предмети.Забавляваме се,избиваме собствените си комплекси,плюем по някой,който може би,един ден ще умре сам,като куче или ще спаси света.Пренебрегваме човешкото у хората и се задоволяваме да обиждаме някой,който за нас е просто един аватар.Малко информация,интерпретирана чрез монитора.Затваряме се в собствените си кутийки,отхвърляме всичко нормално и чисто.Оплюваме и съсипваме нечий живот без да го осъзнаваме дори.Имаше една стара приказка,за човека,който отишъл на гости на една мечка и се оплакал,че в леговището й мирише.Тогава мечката помолила човека да я удари с брадвата си по гърба.Човекът се противил,но в крайна сметка ударил мечката и отворил голяма,грозна рана.След година се видели и човека попитал как е раната.Тогава мечката му казала,че раната е зараснала много отдавна,но раната в душата й от злите човешки думи,все още стояла.Кървяща и миризлива.

Причината поради която пиша всичко това е,че Стефан си намери приятелка.Осем години по-късно.Честно казано,бях забравил за Стефан.Беше тотално отписан.Кауза пердута.Преди два дни,обаче го регистрирах в някакъв странен,хвърчащ сайт.Нещто като Фейсбук.И представете си изненадата ми,когато едно момиче,чисто и просто,хареса снимката на Стефан.И не само това.Въпреки,че Стефан я нахули и насмете без причина,тя му се извини най-чистосъдечно и поиска да си поговори с него.Това момиче погледна отвъд простата снимка.Отвъд килобайтите,отвъд кабелите,мониторите и отвъд границите на мрежата.Разбра,че зад тази снимка се крие много повече от обикновен грозник.Може би,все още има надежда за Стефановците.Те са там.Крият се от безкрайната паплач,маскирани по всевъзможен начин и очакват да се случи магията.Да срещнат подходящия човек.Точно както и всички онези Стефки,които са като приказни героини и сякаш съществуват само в приказките.

С кого ще се сношиш бе, мухльо?

                                 

Ръце кръстосал като Брежнев
и скрити болести мълчат
обути в мамините прежди
спокойни, че ще се сношат!
С кого ще се сношиш бе,
мухльо?
Подвижен като виснал таз!
Подреждаш мисли като тухли,
нали си мъжки педерас'!
 
Това е текст от песен на Хиподил.Стара.Много стара песен.Стара,точно толкова,колкото демокрацията в България.И въпреки това,изпреварила времето си.А българина?Ееех,този българин.Наследник на велики хора и велик народ.Този същия българин е кръстосал ръце и за пореден път е спокоен,че ще се сноши с държавата.Ще оноди партии и депутати,ще гласува за когото трябва и най-накрая ще достигне душевния оргазъм,за който мечтае толкова дълго.С кого ще се сношиш,бе мухльо?О,неграмотен и нещастен селянино.Как ще се сношиш,като разума в теб никога не надделява?Как очакваш да постигнеш своя духовен оргазъм,като никога не се замисляш истински над реалността,която е надвиснала над главата ти като дамоклев меч?Подреждаш мисли като тухли.Груби,недодялани и семпли.Градиш мечтите си и живееш с тях.Точно като в приказката за трите прасенца,ти издигаш своята къща от слама и блянове.Надяваш се,че вълка този път няма да я издуха и кротичко се свиваш в ъгъла,скимтейки и виейки.Мъжки педераст.Някакво болно извращение на майката природа.Кривите ти,изродени ръце посягат към ръжена,защото тайничко подозираш,че сламената ти къщичка ще бъде издухана и се опитваш да се защитиш,но после прибираш треперещата си ръка и си казваш,че този път,най-накрая всичко ще бъде наред.Неразумний,поради що си вярваш,че мечтите ти ще се сбъднат?Защото го заслужаваш?Защото така е честно?Няма честност и справедливост на този свят,неграмотний.Има само алчност и корпорации.Творецът няма време да се занимава с глупости.Милиарди други дребни мравчици чакат на неговото благоволение.
 
Тези избори,като всеки други,ще бъдат купени.Точно както вие си купувате хляб в местната бакалия.А малкото ви съзнание,отказва да повярва,че това е възможно.И скапания ви мижав гласец няма абсолютно никаква цена.Няма цена защото се смятате за интелигентни.Защото не бихте приели пари за гласа си.Но милиони други биха приели.Защото огромен процент от тази държава се състои от плачещи,тъжни и окаяни създания.Децата на майка България са недъгави отрочета,вярващи в Съдбата и молещи за милостиня.Избори.Какви избори,доверчиво простолюдие?Все още ли вярвате,че живеем в демокрация?Все още ли мислите,че ще надигнете жалния си вой от дълбините на Ада и този път Дявола няма да ви натика обратно?Защото видите ли,трябва да бъде честно и толкова години управление на ужаса стига.Не ви ли е срам да не помните миналото си?Да бъдете осъдени да го повтаряте безкрай и да съсипвате бъдещето на децата си?Не са виновни управниците.Те са неграмотни и нагли създания.Те са създадени,за да мачкат раята.Виновни сте вие,които стоите,скръстили ръце.Всъщност ръцете ви не са скръстени.Ръцете ви,молят Бога за милост и внимание.Ръцете ви жално опипват стените на сламената ви къщичка,като слепец,който се опитва да открие къде се намира.И в крайна сметка,отново ще се превърнете в мръсното под копитата на коня.Коня,оседлан и обязден от страхливо,неграмотно племе изроди.И отново ще царува беднотията и мизерията.Отново ще се чудите с какво да си платите сметките.Отново ще седите гладни в ъгъла на полу-разрушената къщичка,ще плачете и ще кършите ръце в знак на отчаяние.До следващите избори,когато ще ви бъдат подадени нови сламки,за които да се хванете като удавници."Удавник хваща се за сламка,но сламката ще се строши...."