Първата среща.

                

Човекът на първа среща е като слепец,поставен в непозната среда.Опипва внимателно предметите около себе си,старае се да си създаде някаква визуална представа за индивида,който стои срещу него и единствената му надежда е да чуе нещо,което би могло да му даде някаква представа,какво по дяволите се случва.Разбира се,езика на тялото би могъл да помогне,но не всички могат да интерпретират този език,пък и на първа среща и двамата сладури са толкова нервни,че едва ли биха направили някое от нещата,които ще направят,в нормална обстановка.Знаете,за какво говоря.Идва примерно сервитьорката и пита: "Избрахте ли си?",на което получава отговора:"Какво да си изберем?".Причината за това,разбира се е,че никой от двамата не е имал време и нерви да погледне менюто.А дори и да го е погледнал,то най-вероятно не е видял нищо.Думите и картинките минават пред очите като някакъв странен филм с Чарли Чаплин и точно след десет секунди не помниш какво си гледал.Чувстваш се като дете идиотче.А проклетото бълбукащо чувство в стомаха не спира и не спира.Седиш и се чудиш,за чий кур ти трябваше да излизаш на вечеря.Стомаха ти се е свил на топка и последното за което можеш да мислиш е храна.И въпреки това,трябва да си поръчаш.Накрая,се получава тото 6 от 49.Където падне пръста,това ще е.Проблема,обаче се появява,когато си поръчаш някаква гадост.Сега,не стига,че трябва да се насилваш да се храниш,ами и трябва да тъпчеш в гърлото си някаква помия от която стърчат всевъзможни храсти,щипки,миризми на извратени билки и за капак на всичко - лук.Е,как мамицата му мръсна,да я целунеш сега на края на вечерта?И то след цял ден прекаран във фантазиране за тази целувка.Опитваш се да натъпчеш странната манджа и с крива усмивка изломотваш: "Мммм,много е вкусно",след това се молиш на всички богове,да не си докараш газове.Щото знаеш ли кво ядеш?После се почва хвърчане на вилици,лъжици и всякакъв вид посуда.Но не нарочно,разбира се.Просто,незнайно защо започваш да изтърваш всичко до което успееш да се докопаш.Неориентираните движения и пълната липса на координация много спомагат за този процес.Опитваш се да вземеш чашата,а тя полита и се чупи на земята с нежен звън.Респективно виното или там каквото е имало в чашата,оплисква всичко наоколо,включая няколко сервитьора,стената и двама минувачи.Значи,това и да искаш,не можеш да го направиш.Направо си като сериен заливач с чаша.Жертвите сами падат една след друга.Следват смаяни погледи,лицето сменя десетина цвята и света се загубва в "извинете","аз ще го избърша" и тем подобни.Разбира се,самостоятелните опити за почистване,никак не са успешни.Дори става по-зле.Замазваш някак си положението и продължаваш нататък.Опитваш се да поведеш разговор,но изведнъж откриваш,че цялата ти самоувереност и остроумие са се изпарили,кой знае къде и общо взето си се превърнал в полу-идиот,който освен да мънка и да се хили тъпо,друго не може.Най-накрая се овладяваш и се сещаш да зададеш някакъв въпрос,изискващ повече от две думи за отговор.Разбира се,не слушаш какво ти се говори,а се опитваш да се концентрираш в цялата работа.Очи тъмнеят,глава се люшка.Или може би,беше обратното?Не е много сигурно,защото в този момент,за твое най-голямо "щастие",по гърба ти започват да се стичат вадички пот.Какви вадички,направо става като Ниагарски водопад.Точно по гръбнака,между плешките.Започваш да усещаш как миризмата се процежда и много скоро,целия ресторант цъка с език и обсъжда миризмите,които се разнасят от теб.След това идва сърбежа.Започва да сърби навсякъде.Като започнем от гърба и стигнем до ходилата.Айде,другото се ядва.Незабелязано може да се почеше.Ама,не и ходилата.Е,как сега да си свалиш обувките и да се почешеш?Започваш нервно да тропаш с крак,барем проклетия сърбеж вземе,че спре.Подритваш масата,хапеш си пръстите и се молиш на всички богове да прекратят този ад.Хукваш до тоалетната,само,за да осъзнаеш,че вече нищо не те сърби,но въпреки това,влизаш вътре и започваш да звъниш на различни приятели.След като откриеш,че никой не може да ти помогне,с пораженческа крачка се запътваш обратно и се пльосваш на масата,само за да срещнеш изненадания поглед на човека срещу теб.Оказва се всъщност,че целия си разпасан,дюкяна е отворен и си се изсипал на стола като чувал с картофи.Нещастния стол зловещо скърца и сякаш негодува срещу безпрецедентното ти изпляскване върху му.Гледаш нервно часовника и,о Боже.Минали са само 30 минути.Няма как да приключи срещата толкова бързо,а навън е минус 100 градуса и никак не става за разходки.Шибваш едно уиски на екс и продължаваш да се потиш като циганин на разпит.Сега,при положение,че никой от двамата не се сеща някоя интересна тема за разговор,се почват обичайните тъпотии от типа:"разкажи ми за семейството си".Ходи,че разправяй как майка ти се е свързала с Бога и си е отворила собствена църка,а баща ти по цял ден лежи под стария Мускал и дори вече не помниш как изглежда.Или другия въпрос:"разкажи ми за себе си".Сякаш има кой знае какво за разправяне.Ми като бях малък учих,после почнах работа и ей,ме на в цялата ми прелест сега тук,пред теб.
Някак си,цялата вечер приключва и идва момента за плащане на сметката.Принципно няма проблеми.Но точно в този случай:"Кредитни карти приемате ли?" и смазващия отговор: "Съжаляваме,само кеш.".При което,очите стават като палачинки и се почва: "Ама,ама,ама аз забравих да изтегля." казано едно такова невинно и отчаяно,все едно току що са ти съобщили,че трябва да се съблечеш гол и да тичаш десет километра с пълно бойно снаряжение.После поглеждаш умолително към човека срещу теб и стискаш палци да има някой лев.Обирате си последните стотинки от джобовете и под неодобрителния поглед на сервитьорката,която не е получила бакшиш, се изнизвате от заведението.В края на краищата започвате да се смеете на ситуацията със сметката и нещата си потръгват от самосебе си.Пък и цялата работа е добър повод да се срещнете,за да си върнеш новопридобития заем.

Когато излизаме на първа среща,го правим с много трепет и желание.Надяваме се,човека да се окаже подходящия и всичко да мине като по мед и масло.Започваме да ровим в кофата за боклук,където сме изхвърлили мечтите.Събираме разпиляната вяра,тъпчем всичко в цветния куфар,който пазим за специални случаи и тръгваме в посока на бъдещето.Надеждата ни крепи по дългия път към щастието.А пътя е дълъг и трънлив.Но ние знаем,че гладък е пътя само до Ада.А пътя за Рая е точно онзи дълъг и трънлив път,по който раздираме босите си нозе.