Човекът с каменното сърце.

Стефан вървеше мрачно по булеварда,забил нос във върховете на обувките си.Не обръщаше внимание нито на хубавото време,нито на разцъфналите дървета,въпреки,че обожаваше пролетта и с нетърпение бе очаквал да свърши проклетата зима.Точно в този момент обаче,не го интересуваше нищо.Имаше си свои проблеми.А именно,мацката с която ходеше от две години скъса с него.Точно преди 14 минути и 32..33..34..35 секунди.Времето се влачеше с тягостна непоносимост и Стефан се чудеше как,мамка му,ще изкара остатъка от живота си толкова бавно.Тя го напусна точно толкова скоростно,колкото се влюби в него.За секунди.Нарече го „безотговорен егоцентрик“,обвини го,че е обсебена и се размрънка,че  „има нужда от своята свобода“.След това го избута навън и затръшна входната врата.Секунди по-късно,през прозореца излетяха някакви негови вещи.Тениски,дискове с музика и преспапие изобразяващо Айфеловата кула през зимата.То се разби с нежен звън на хиляди парченца и звукът оттекна някъде в дълбините на душата му.Сякаш сърцето му се разби,вместо стъкленото кълбо.Изгледа мрачно предметите и се обърна.Не си направи труда да ги събере.Хич не му дремеше за тези джундурии.Подритна някакъв камък.Камъка,обаче се оказа доста по-твърд отколкото си представяше и Стефан изкриви лице от болка.“Мръсно копеле“ – помисли си.Взе камъка и го запокити нанякъде.След като си отмъсти на нещастния камък,Стефан пъхна ръце в джобовете и тръгна безцелно в неизвестна посока.Имаше нужда да помисли и да прочисти мозъка си.А и не му се прибираше вкъщи.Не искаше и да вижда никой,така,че просто започна да движи машинално краката си.Първо левия,после десния.И така,неусетно се бе озовал на булеварда.

Когато вдигна поглед,видя,че се намира пред малка,очарователна пекарна.Двойка гълъби,кротко кълвяха трохички,изпуснати от десетките клиенти.Гонеха се,побутваха се и по всичко личеше,че любовта е във въздуха.Прекрасния аромат на прясно изпечени кифлички,допринасяше за приятната атмосфера.На Стефан обаче му се догади от тези гледки и миризми.Стомаха му направи няколко лупинга и сам се върза на възел.Побърза да отмине.Видя накаква малка уличка и кривна в нея.Искаше да се разходи и същевременно да избяга от света.Усещаше в себе си някаква отвратителна празнота.Празнота в празнотата дори.Замисли се за мацката и в гърдите му се надигна огромно кълбо от злост и омраза.Имаше чувството,че някъде вътре в него е избухнала една мини атомна бомба и ударната вълна няма да може да бъде удържана от крехките кости на гръдния кош.Ще издува тялото му,докато най-накрая не излезе на свобода.А щом излезе,ще продължи да нараства и ще изпепели целия свят.Това,разбира се,не се случи.Но пък бомбата направи на пух и прах малкия и красив град от надежи и мечти.Онзи град,изграден с толкова любов и желание.Целия бе стъклен и приличаше на един от онези древни замъци.С високи кули,прозрачни къщи и майсторски изваяни арки.Когато бомбата избухна,високите стъклени кули,започнаха да падат,една по една,като отсечени дървета.Сриваха се мълчаливо и изчезваха от погледа.Прозрачните къщи,в които някога се преследваха палавите слънчеви лъчи,вече бяха само един блед спомен и в крайна сметка от красивия град останаха само руини.Небето вече не бе синьо както преди.Сега бе алено и навъсено.

Стефан изгледа мрачно,страшните и грозни останки на някогашния величествен град и бясно изпсува.Мамичката й на тая тъпа курва.Толкова бе дал за нея,а тя с лека ръка унищожи всичко.След това му се прииска да не се чувства толкова зле.Искаше да не му пука.Да тегли една майна на всичко и да се успокои.Размечта се за момента,в който ще я види отново и вместо да се разтрепери,ще я изгледа мрачно и ще й обърне гръб.А тя ще разбере колко много е изгубила.Ще го моли да се върне при нея,но няма да получи и капчица милост.

„Ееех,как ми се иска да нямах сърце.“ – каза почти на глас Стефан и продължи да се размотава по тесните улички.И точно докато си мислеше всичко това,се блъсна в някого.

„Защо не внимаваш къде ходиш?“ – автоматично изръмжа Стефан.

„Аз,ли да внимавам?Ти се удари в мен.Негодяй!Никакво уважение нямате вече към по-старите.На къде върви този свят?“ – изропта дрезгав глас.

Стефан фокусира поглед и изгледа от глава до пети странното,дребно старче,което стоеше пред него.Дедика имаше вид на клошар.Окъсани дрехи,дълга бяла брада,сопа с която да се подпира.Прегърбен и кльощав,дядото носеше голяма табела на гърдите си.Табелата гласеше простичкото:„Изкупувам сърца“.

„Аз,такова,извинявам се.“ – каза Стефан.“А какво означава този надпис?“

„Точно каквото пише“ – усмихна се старчето- „купувам сърца.Истински,туптящи,кървящи.Точно такива като твоето.“

„А ти от къде знаеш как се чувства моето?Не ме познаваш,не знаеш кой съм.“

„Напротив Стефане,много добре те познавам.Все пак съм в бранша от доста време и ми е работа да знам кой е с разбито ръце.“

„Това са глупости.Как ще ми вземеш сърцето?Това изисква дълга и трудна хирургическа намеса,подготовка,оборудване.А ти си един дядо,на една обикновенна улица.“

„Стефане,аз съм много повече от обикновен хирург.И как ще ти взема сърцето си е лично моя работа.Важното е,че мога да го направя.А ти ще се оттървеш от тази малка,дребна гад,която те тормози толкова дълго време.“

„Дедик,виж сеа,готин си и всичкото му там,ама това си е моето сърце.Какво ще правя аз без него?“

„Нека ти покажа нещо,Стефане.“ – каза дядото и размаха сопата си във въздуха.Само след секунди се озоваха в огромна зала с безброй рафтове.Стефан се огледа и видя хиляди стъклени буркани.Всеки от тях,прилежно надписан и във всеки,тракаше като часовник,по едно сърце.Зачете се в надписите и видя имената на политици,банкери,управители на фирми,собственици на кораби и нобелови лауреати.

„Виждаш ли всички тези хора,Стефане?Това са хора без сърца.Хора,които са прогресирали,единствено чрез студен разум.Без да се подвеждат по сърцата си.Тези хора не са били отклонявани от своя път към богатството и славата.Не са им пречили просяци,на които да си дават парите.Не са имали досадни приятели,на които да дават заеми,не са се влюбвали,за да пропиляват богатство и време по любовниците си,не са били натъжавани и огорчавани.Единственото,което е било пред тях е бил пътя на успеха.За какво ти е сърце?За да плачеш и да страдаш?Махни го този немирник от гърдите си.Позволи си да виждаш ясно живота пред теб.Помисли си,заслужаваш ли да бъдеш нараняван от някаква уличница?Представи си един живот,изпълнен със спокойствие.Няма да те измъчват и безпокоят вредни мисли.Ще си на върха,ще управляваш и ковеш сам съдбата си.Ще живееш дълго,без сърдечни заболявания и без да хабиш ценни нервни клетки.“

Стефан гледаше замаян,тези безкрайни рафтове със сърца.След това попита:“А като няма да имам сърце,как ще живея?Нали ще умра,ако го извадиш?“

„Няма да умреш.Ще заменя твоето несъвършенно сърце с каменно.Така ще доживееш дълбоки старини и ще имаш спокоен и охолен живот.“

„Ок,ама на табелката пише,че изкупуваш сърца.Няма ли да взема някой лев за сърцето си?“

„Е,малко ли ти е,че ще забогатееш и ще си спокоен до края на живота си?Но си прав.За това ще ти дам и една жълтица.“

„Една мижава жълтица за цяло сърце?“ – нацупи се Стефан.

„Момче,нямам сто години на разположение.Решавай,приемаш ли офертата или не!Повече няма да имаш такава възможност.Имаш 30 секунди на разположение или те връщам обратно на скапаната уличка,за да можеш на спокойствие да се наслаждаваш на скапания си живот и спомените за оная уличница,която те заряза,заради най-добрия ти приятел.“

„Най-добрия ми приятел?Ама,ти..от къде?“

„Казах,вече.Работата ми е да знам.Останаха десет секунди!“

„Добре“ –изкрещя младежът – „махни тази гадост от гърдите ми.Не искам вече да съм нещастен!“

Тогава светът около него изчезна.

Когато Стефан отвори очи,откри,че отново е сам,в малката,тясна уличка.Огледа се смаяно и усети,че стиска нещо.Разтвори длан и видя голяма,жълта монета.След това,постави ръка там където трябваше да бие сърцето му,но не усети нищо.Абсолютно никакъв трепет.Само лека студенина.Тръгна замислено по улицата и отново излезе на големия булевард.Точно на ъгъла на булеварда седеше просяк,който жално протягаше ръка за милостиня.Стефан погледна монетата и след като реши,че определено няма нужда от това парче метал без никаква себестойност,го хвърли в протегнатата длан.Просякът изрече няколко хвалебствени думи,но Стефан не го чу и продължи по своя път.

Няколко дни,по-късно,момичето заради което Стефан продаде сърцето си,го потърси,за да му се извини,но той не прие нейните извинения.Изхвърли я,като мръсно коте от дома си.Защото беше забравил колко бе щастлив с нея,някога.След това забрави приятелите си.Същите онези приятели с които бе преживял толкова много.Забрави и родителите си.Не го интересуваха молбите и сълзите на семейството му.Превърна се в алчен скъперник.Единствено в ума му,бяха парите.Трупаше тези хартийки без душа и им се наслаждаваше.За него бяха чужди,обикновенните човешки радости.Целия му живот се бе превърнал в една пародия.Дори и не харчеше парите,които бе натрупал,защото харченето не му носеше щастие.Просто ги изкарваше с купища,а мозъкът му твърдеше,че това е единствената му цел в живота. Не виждаше смисъл в друго.Стефан умря така,както бе живял.Сам.Обграден от парите си,в своето скъпарско легло,в скъпарската къща,в скъпарския квартал.Душата му се отдели от тялото и след като се огледа и разбра,че не може да вземе никоя от скъпарските вещи,хвърли един последен поглед и се запъти към Ада.

 Тръгна по някакъв широк и равен път и много скоро видя голяма порта,на която се мъдреше надпис „Ад – над сто милиарда избраха нас.“.

Когато стигна до портите на Преизподнята,Стефан почука тихо три пъти и зачака.Вратата се отвори и отвътре се показа едно дяволче.

„Име?“ – поинтересува се дяволчето.

„Стефан Петков.“ – отговори тихо.

„Хммм,Стефан,Стефан..“ – дяволчето прелистваше някакъв списък – „няма те.“ – отговори сухо и вдигна поглед.“Не си за тук,айде чупката.“ – каза и тръшна вратата.

Стефан изгледа тъпо мрачните порти и като реши,че няма избор,тръгна към Рая.Седем дена вървя по трънливи пътища и когато най-накрая видя райските врати му идваше да се просълзи.Имаше си и звънец,под който пишеше: „Звъни дълго,тока е безплатен,а Пешо не чува.“Залепна на звънеца и наистина бая си постоя така,докато най-после се показа Свети Петър.Поиска имената на нашия герой,след това извади АйПад-а и дълго търси.Намери името и каза:“Има те в списъка принципно,ама си под въпрос и в червено.Не знам защо така.Ще се наложи да ти претегля сърцето.Ако е достатъчно леко,ще можеш да влезеш.“

„Но моето е от камък.Не мисля,че ще успея да мина.“

„Хм,ами тогава ще трябва да викна Шефа.Нека той решава.“ – каза Свети Петър и духна нанякъде.След около половин час се върна заедно с някакво хипи в разпасана тениска и окъсани дънки.

„Пийс,брат.“ – каза хипито – „Пешо каза,че си го закършил нещо.Я,да те погледна.Оооо,ама аз те помня,ти беше единствения,който ми даде милостиня преди около 40 години.Бях се направил на просяк,за да видя дали все още има свестни хора на този свят.Оказа се,че има.Тогава много се зарадвах на постъпката ти.“

„Но аз ти дадох една обикновенна монета.Дори не беше в обръщение.“ – слиса се Стефан,

„За теб обикновенна,за друг – огромно богатство,батко.Знаеш как е.Когато си гладен,всяка стотинка е от значение.Пък и не съм ходил в обменно бюро,я!От де да знам,колко струва.За мен тогава беше важно,че прояви милосърдие и помогна на един напълно непознат човек.Без значение защо.Айде влизай,че бяга топлото.Не,че нещо ама знаеш ли какъв е зор да подгрееш облак...“