Пачко се беше
родил без пъп. Но не без пъпна връв или нещо такова, както бихте си помислили.
Той наистина нямаше пъп. Там където трябваше да е пъпа му имаше дупка, която не
водеше никъде. Просто бъркаш с пръст и колкото и да се опитваш, не можеш да
стигнеш нищо. Дори Злият Джон, който принципно имаше адски тънки пръсти,
стигащи до много места, не можеше да напипа нищо. „Ти си изрод“, каза Злия Джон
и го заплю. След това помъкна тънките си пръсти в неизвестна посока.
През повечето
време, дупката която Пачко имаше вместо пъп беше запълнена с разни пухчета от
дрехите му, кончета омотали около себе си малки топчета мръсотия и трохички от
безвкусния обяд. Веднъж опита да налива вода в пъпа си, за да види колко ще се
събере, само дето нищо не се случи, а водата така и не започна да прелива.
Просто изчезваше някъде там. В крайна сметка, майка му, Сеньорита Гнуснярката,
получи изключително висока сметка за вода и ошамари сина си. Пачко не беше
много умен. Имаше някакво дебилно излъчване, което караше хората да го
отбягват. Дори Тъпия Гошо не искаше да си говори с него. „Ти си изрод“ беше
казал Тъпия Гошо и го беше заплюл.
Един хубав ден,
докато Пачко киснеше, на една пейка в двора на скапания блок където живееше, приличайки на мръсна тениска
накисната с „Бонукс“ в главата му се зароди една мъничка мисъл. Отначало тази
мисъл се луташе из празното пространство, удряше се в стените на съзнанието му
и се опитваше да разбере къде се намира. След като разбра, че явно няма да
получи отговорите си, тази мъничка мисъл се почувства самотна. Пачко усети
самотата й, подуши аромата й със своя крив нос и също поиска да си има
приятелче. Тогава реши, че щом никой не иска да бъде негов приятел, ще намери
пъпа си, за да се сприятели с него. „Сигурно е нещо като отдавна загубен мой
брат.А може и брат ми да е бил свързан към мен и после да се е откачил“ мислеше
си Пачко. След това решително стана и се запъти към кухнята на мизерния
апартамент намиращ се в скапания блок в който живееше. Майка му, Гнуснярката,
бъркаше някакъв гнусен буламач, от който стърчеше подозрително дебел, черен
косъм. Пачко поиска да знае къде е пъпа му, при което родителското тяло от
женски пол го изгледа косо и изкрещя: „От къде да знам къде е скапания ти пъп?
Ти се роди в хола на тоя скапан апартамент защото нямахме пари да идем в
болница. По телефона ми казаха да ти отрежем пъпа и баща ти го изряза. После го
хвърлихме в кофата. А сега изчезвай от тук преди да съм те ударила по
квадратната глава с този черпак!“
Пачко неохотно се
запъти към улицата и точно когато се канеше да се разциври, видя хората
отговарящи за изчезването на боклука от кофата. Попита ги къде изчезва всичкия
този боклучест боклук, а те му казаха да си гледа работата. После го съжалиха и
го качиха с тях на камиона. Пачко не знаеше колко време са пътували, но накрая
стигнаха до огромна планина с боклучест и миризлив боклук. Започна да вика и да
търси пъпа си в купчината, но много скоро се умори. Седна за малка почивка и
тогава забеляза някаква черна, широка лента, която се виеше като змия през
полето, носейки на гърба си боклучести боклуци от различни видове. Реши да
последва лентата и стигна до голяма сграда с още по-голям надпис, който
определено бе много голям и трудно обхващаем с поглед. „Разпределяме боклуци
всякакви“ гласеше надписа. Влезе в голямата сграда и се огледа. Лентата
минаваше покрай различни табели с още по-различни надписи. Имаше табели за
тенекиени кутийки, детски колички, бутилки, парченца шоколад, огризки от
ябълки, глави на роботи, дръжки от чайници, крака от маси и всякакви други
причудливи неща. Наоколо нямаше жив човек и въпреки това всички боклучести
боклуци сякаш самички разчитаха табелите и скачаха в отворите определени за
тях. Пачко дълго вървя покрай лентата докато най-накрая видя в дъното надпис
„ПЪПове“. Няколко заблудени малки пъпчета кашляйки и кихайки заради прахоляка,
тичаха по лентата и се опитваха да намерят своя надпис. Когато го откриха,
скочиха смело в отвора предопределен за тях и изчезнаха сякаш никога не са били
там на първо време. Пачко се замисли, огледа се за последен път наоколо,
преброи до три и се метна след тях.
Не знаеше колко
време е падал, но му се стори като цялата вечност на безвремието умножена по
две. За това последното, мисленно благодари на учителката си по математика,
госпожица Ризеншнауф, която бе изключително внимателна с него и изгуби много от
личното си време, за да му обясни какво точно значи „по две“. Очакваше да се
стовари на земята като чувал с картофи след цялото това падане, но откри, че се
е приземил и на двата си крака едновременно, а не само на единия или изобщо на
никой крак. Намираше се в някаква странна стая с крив таван, облицован с
всякакви цветни плочки, които никак не бяха съразмерни, но пък за сметка на
това, придаваха ужасен вид на цялото помещение. В далечината на стаята имаше
гише с решетки и надпис „Рекламация“. Не се виждаше никой зад гишето, но пък на
стъклената масичка до него стоеше една малка птичка. Пачко се опита да я
погали, а тя се разкрещя в отговор и го ухапа.
„Какво искаш?“ –
изграчи някой зловещо. Пачко отначало помисли, че птицата е проговорила, защото
е много възможно, когато стреснеш някоя птица, тя да проговори от страх. Нещо
като при хората, но обратното. После откри, че зад решетките на гишето и лупите
на големи очила, го наблюдава някаква закръглена жена. Изражението й споделяше
мислите, които се криеха зад него и вероятно изразяваха силно учудване.
„Търся си пъпа“ -
каза Пачко – „в голямата сграда пишеше че тук идват пъповете. Искам да го
намеря“.
„Сбъркал си
разпределителницата, младеж“ – каза
закръглената жена. „Тук няма пъпове. Тук има ПОПове. Съкратено е от Прословути
Отпадъчни Продукти. Тоест отпадъци от известни хора, музиканти, политици,
писатели. Дето се вика: объркАл си рейса, пич! Сигурно някой е сгрешил надписа
на табелката горе. Некадърници, за нищо не стават. Една табелка не могат да
напишат. Не знам защо въобще взимат заплати... „ Жената продължи да мърмори под
носа си, обърна се и изчезна също толкова загадъчно, колкото се и беше появила.
Пачко започна да мига на парцали и мигаше и мигаше докато не започнаха да му
падат косъмчетата на клепачите, които не знаеше как да нарича и за това
наричаше простичко „косъмчета на клепачите“. А тъй като нямаше никакъв изход от
тази странна стая, той седна кротичко на пода и започна да мисли как да се
измъкне от така създалата се ситуация. Неусетно заспа и когато се събуди откри,
че за негова изненада вече не е в същата стая в която беше заспал и това го
изненада ужасно много. Чудеше се как е възможно да заспиш на едно място и да се
събудиш на друго. В крайна сметка предположи, че или стаята тихичко си е отишла
докато е спял или е обратното. Тръгна по един дълъг и тесен коридор на пода на
който имаше стрелки с надписи „За ПОПове върви в тази посока“. Ясно беше, че се
намира в някаква разпределителна система и с всяка изминала крачка се
отдалечава от мястото където би могъл да намери пъпа си. Всичко това го
натъжаваше неимоверно.
Не знаеше колко
време е ходил по коридора, но усети, че е гладен. Толкова бе гладен, че дори
манджите на майка му звучаха апетитно. Докато стомаха му куркаше замислено, някъде
до него се отвори врата, която някак си не беше там преди това. От там излезе
малко човече облечено с раздърпани дрехи. То мърмореше нещо под нос и когато се
блъсна в Пачко, погледна изненадано нагоре с цел да види по-добре лицето на
преградилото пътя му същество. След кратка неразбория и отчаяни опити от страна
на Пачко да обясни какво му се е случило, съществото се изхили и обясни на
нашия герой какво се е случило с него.
„Попаднал си в
безкрайния тунел на сингулярността. От тук стигаме до различните точки , които
са ни нужни за достигане. Това в случай, че искаме да стигнем някъде. Ако не
знаеш какво търсиш и къде отиваш ще се въртиш в този тунел вечно и никой точно
не е сигурен какво ще ти се случи. Не мога да те насоча към стаята за
осиновяване на пъпове, но мога да ти покажа как да стигнеш до главния офис. Там
ще подадеш заявка за намиране на пъп, след което трябва да се завъртиш три пъти
около себе си на един крак, докато пиеш вода и да рецитираш стихотворение по
избор. После чакаш от два до три месеца и ако си одобрен си взимаш пъпа.“
Пачко отново
запремига на парцали. „Осиновяване на пъпове? Да се въртя на един крак? Защо ми
е това?“
„Разбира се, че
трябва да си осиновиш пъп. Не ги раздаваме току тъй ще знаеш. Все пак това не е
бонбон. А относно въртенето на един крак, това не е задължителна процедура,
просто ще ни е забавно да видим такова нещо. До сега никой не е успявал. Хайде успех, че имаме проблем в едно
от депата за рециклиране на копчета.“
Казвайки това,
човечето изчезна в някаква друга несъществуваща врата, а Пачко с всички сили си
пожела да стигне до главния офис. Когато в крайна сметка пльосна върху някакъв
студен под и се изправи, откри, че е уцелил правилното място. Поне така
предполагаше, защото пред някаква врата се беше извила дълга опашка от всякакви
странни същества. Огледа ги и видя,че всички те са различни. Имаше големи,
малки, зелени, с каменни лица, с крила, с пипала и въобще с всякаквите му там
вариации на различната различност. След известно чакане дойде и неговия ред.
Смело пристъпи през прага на вратата и се озова в същата онази стая с криви
плочки по тавана и лице в лице със същата закръглена и очилата лелка зад същата решетка на същото гише.
„Но тук сигурно
има някаква грешка“ – възпротиви се Пачко „исках да си осиновя пъп, а отново
съм в разпределителница ПОП“
„Оказва се, че
грешката е вярна“ отвърна лелката „разбираш ли, когато нещо попада в
разпределителната дупка, то попада там точно защото така трябва и не е можело
да стане по абсолютно никакъв друг начин. Ти си търсел ПОП без да знаеш, и за
това системата отново те праща тук.“
„Но аз не съм
популярен!“ възпротиви се Пачко. „Дори
напротив, аз съм най-непопулярния човек на планетата.“
„Точно тук
бъркаш, младежо. В момента в който тръгна да търсиш пъпа си, ти стана
популярен. Никой до сега не е търсил своя пъп. Никой не се е интересувал от
това малко парченце тъкан. Което прави теб единствения човек на света, който
иска да намери пъпа си. И понеже вече си известна личност, няма нужда да чакаш
два месеца одобрение и да попълваш документи. Ето това е твоят пъп. Изхода от
завода е наляво. Моля, заповядай.“
Пачко премина
през новата врата и се озова право пред своя блок. Вдигна си блузата и видя нов
новеничък пъп на мястото на странната дупка. Ухили се и каза:
„Здравей, пъп. Ще
бъдеш ли мой приятел?“
„Разбира се,
Пачко. За мен ще е огромно удоволствие..“
Няма коментари:
Публикуване на коментар