Забавните приключения на чичо Митко.

Нещо което изрових в един руски форум.
Превода е мой.
Приятно четене :)))
Тази история започва с това, че в едно от малките блокчета на уличка „Иван Вазов“ изчезнала водата. Както се полага, дошли работници, изкопали с багер дълбока два метра дупка, започнали да търсят тръбите, но не ги намерили. Работливите работници дружно погледнали в ямата, огорчили се, изплюли се вътре по един път и решили да приключат с археологията до следващия ден. Късно вечерта на същия ден, се прибирал чичо Митко и успял да падне в ямата...
След като се оказал на дъното, чичо Митко поискал да се измъкне на свобода, но претърпял неуспех. Чичо Митко започнал силно да вика за помощ, както и трябва да се прави в случай на падане в яма. Знаете какво трябва да се вика. Няма да употребявам тези думи.
От звуците на родната реч, омайна и сладка, се събудили съседите и се напоказали по терасите с цел по-добро разбиране на източника на зашеметяващите транслации. Живо същество, попаднало в яма, винаги предизвиква най-жив интерес у своите събратя. Всички искат да разберат как точно ще се измъкне. Ако съществото може да псува цветисто, шоуто става по-интересно от Биг Брадър и Къци Вапцаров едновременно. После от блока излязъл чичо Борко и протегнал на многострадалния чичо Митко ръка за помощ. Чичо Митко поел протегнатата за помощ ръка, дръпнал я и я съборил върху себе си. Двамата започнали да крещят в дует, макар и с леки разминавания. Чичо Митко обвинил чичо Борко в нестабилност. Чичо Борко от своя страна, също намерил някакви аргументи, много убедителни, основно относящи се за генетичния ущърб на чичо Митко. После намерили общ език, единия се качил на гърба на другия и бавничко се измъкнали на повърхността на планетата. Зрителите по терасите, очакващи по-сериозен обрат в тази драма, се разотишли с разочарование.
На следващия ден, следобяд, работниците с багера се завърнали. Оказало се, че на предния ден са копали на грешното място. Това го разбрали защото нищо не намерили. Закопали въпросната яма и разкопали нова, този път от другата страна на улицата. На дълбочина от половин метър, започнали да намират признаци за погребана цивилизация, а по-точно, телефонен кабел. Кабелът паднал в жертва, преди да го забележат.
След кратко обсъждане, било прието решение да спрат до тук и да си заминат, понеже вече било късно, а всички знаем, че сложните решения се взимат по-добре на свежа глава.
Вече се досетихте, нали? Късно вечерта чичо Митко се прибирал вкъщи...
Той отлично помнел, че на повърхността на земната кора зее двуметрово отверстие и решил да заобиколи проклетото нещо. Сутринта, когато излизал от тях, дупката била все още на мястото си, а от другата страна нямало нищо. Чичо Митко не знаел, че в негово отсъствие, работниците сменили местата на дупките.
Той паднал на дъното на ямата и намерил там скъсания телефонен кабел. Ако някой не знае, в момента на обаждане, напрежението в телефонната линия достига доста сериозните 110 волта, което и обяснява ключа към загадката, защо свързочниците не обичат да заголват кабел със зъби. Чичо Митко, в своето падение, напипал кабела с ръце. Така се случило, че в този момент, някой се опитвал да се свърже с къщата на уличка „Иван Вазов“. Тъй като кабела е бил повреден, обаждането не достигнало до своя абонат. Достигнало, обаче до чичо Митко.
Някога, много отдавна, чичо Митко получил електротехническо обрзование в ТУ и там му разказали какво да прави ако се е случило кратко съединение между човека и електричеството. Сега, полученото образование му помогнало. Чичо Митко издал звуци, които можели да определят връзката между него и възбудена телефонна линия. Този път не му потрябвала помоща на чичо Борко, за да се измъкне от ямата. След като получил бодър заряд, чичо Митко с един скок удържал убедителна победа над гравитацията. Предишната яма поне била по-безопасна.
След като се оказал извън ямата, чичо Митко наложил над археолозите такова витиевато проклятие, че Тутанкамон би умрял от завист още веднъж. Целия останал път до дома си, чичо Митко извършил подпирайки се на стената с една ръка и опипвайки почвата пред себе си с крак. Дори като влязъл във входа, за всеки случай проверявал всяко стъпало. Вече не бил сигурен в нищо.
На следващия ден, точно по обяд, до блокчето на улица „Иван Вазов“ се завърнали работниците с багера. Искали да затрупат ямата от предния ден, но в нея седели озлобени телефонисти от местната телефонна станция. Били мноого сърдити. Получил се конфликт, а телефонистите предложили на работниците да търсят тръбите си на друго място, близо до фалопиевите на роднините си.
Работниците решили да не ходят толкова далеч и просто изпокапи още един трап на пет метра вляво. Този път, тръбите били намерени. Работниците много се зарадвали и увлечени в своята работа, изкопали траншея (дълъг тесен и дълбок ров) с цел да виждат по-добре тръбите си. Траншеята пресичала тротоара и дори стигала до асфалта. За удобство на пешеходците, през нея бил сложен мост, състоящ се от три дъски. Долу, под дъските, блещукал Суецкия канал.
Както винаги, късно вечер, чичо Митко вървял към дома си.
Работния ден на електротехника завършва точно в шест-нула-нула и след това, чичо Митко е свободен като Владо Кузов след излежаване на присъда. Така се случило, обаче, че на чичо Митко, точно в този ден му дали заплата. Електротехника е слаб духом човек. Той не може да се противи на изкушението да не си купи половинка и да не я употреби вътрешно. За това, чичо Митко се прибирал по малките часове.
Бил мрачен час, в небето светела луната и пред чичо Митко внезапно, осветена от лунната светлина, се появила траншея.
Ако се беше появила, по-рано, чичо Митко без да се колебае би паднал в нея. Но днес, всички сетива на чичо Митко били изострени. Той знаел колко подли могат да бъдат тръбокопачите и бил морално готов за всякакви удари. Чичо Митко минал по мостчето, грациозно като Мис Вселена на подиума, само дето била брадясала и подпийнала. Като се оказал от другата страна на подума, чичо Митко възкликнал:
- Ха! Този път ви прецаках, къртици скапани.
Когато мъдрият цар Соломон произнесъл репликата „Гордостта предшества падението“, той имал впредвид точно чичо Митко. Заслепен от гордост, чичо Митко направил няколко крачки движейки се назад, без да гледа пред себе си и пак паднал в дупката с телефонния кабел.
Буквално след няколко секунди, за това негово приключение разбрал целия блок. Падайки, чичо Митко счупил нещо силно чупливо и в своя вик успял да вложи цялата експресия на която е способен 40 годишен електротехник.
По терасите се появили заинтересовани съседи. По отделните звуци и словосъчетания, те успяли да разберат какво точно се случва и извикали линейка. Докато въпросната линейка пътувала към пресечката, чичо Митко успял да обогати българския език с шест нови глаголни прилагателни и да даде падежни форми по единайсет различни начина на думата „дупка“.
Дошъл лекар, светнал с фаровете на линейката в дупката, поразил се колко ниско може да падне човек, извлякъл чичо Митко от ямата и красиво му оформил гипса.
През следващите два месеца, чичо Митко със своите бели, кръгли форми напомнял за порцеланова ваза. Първата седмица мъчително му се искало да пийне нещо твърдо, останалото време го прекарвал в опити да се почеше.
Седмица по-късно, 8 номера надолу по същата улица, изчезнала водата.
Дошли багеристи да търсят тръбите.
Не ги намерили...

Сините Очи

Има едно древно поверие,че ако двама души са предопределени да бъдат заедно,те ще се намерят,независимо от обстоятелствата.Това е необикновенната история на един обикновен човек.

Началото.

Стана и си запали цигара. Всмукна дълбоко от дима и издиша с удоволствие. След това вдигна лявата си ръка и започна любопитно да я оглежда. Вените си личаха ясно. Направо си бяха наркоманска мечта. Запретна ръкава и без да откъсва поглед от ръката си,заби цигарата. Точно над китката. Там където вените образуваха нещо като разклонение. Притисна плътно угарката, докато тя престана да дими. Сякаш се опитваше да я убие.Така, както цигарата беше убивала него доскоро. Не усети нищо. Абсолютно нищо. И преди си беше гасил цигари в ръцете, но тогава май болеше. Или може би не? Не беше много сигурен. Откри, че няма много спомени от онова време.Чудеше се, дали това се дължи на факта, че всичко беше отдавна или защото бе изпил половин бутилка водка в последния един час.Разтърси нервно глава, сякаш изтръскваше вредните мисли. Предпочете да се концентрира в настоящето. Мразеше да се връща в миналото. Миналото за него беше като счупено огледало. Порязваш се, докато събираш парченцата. Отново погледна с любопитство към ръката си. Там където цигарата беше впила отровния си огън се получи нещо като малък вулканичен кратер. Кожата около раната започна да почервенява, а в средата се бяха смесили изгорялата тъкан и пепелта от цигарата. Грозна и черна, раната сякаш му се смееше подигравателно.Искаше да усети болката, а вместо това срещу него зееше една малка и непотребна дупка.Запали втора цигара. Дръпна си няколко пъти и без да се замисля, прогори ръката си отново. Този път малко по-нагоре. Пак нищо. Остана още една дупка. Сега двете изгорени места се смееха заедно. Смехът им се впиваше в съзнанието му и блъскаше черепната му кутия като ковашки чук. Блъсна пепелника настрани и пусна чешмата. Изчака водата да се затопли и се опита да измие пепелта от раните. Не беше много лесно, така, че започна да търка раните със сапун. Смехът им сякаш изчезна, заглушен от течащата вода. Когато най-накрая спря чешмата, раните се бяха превърнали в раздърпана кожа обагрена в червено. Подсуши и отново огледа ръката си. Бръкна в хладилника, извади другата половина от водката и обилно поля изгореното. Липсата на болка, този път въобще не го учуди. Погледна дясната си ръка и тогава го осени идея. Отвори малкия шкаф, където държеше приборите за хранене и извади един нож. Нежно го потърка в ръката си и след това натисна острието. То се впи в бялата плът и остави след себе си дълбока прорезна рана. Но нямаше кръв. Опита втори път. Отново същия резултат. Реши, че ножа е прекалено тъп и взе друг. Натисна колкото можа по-силно.Този път раната беше по-дълбока, но недостатъчна и така желаната кръв не потече. Какво по дяволите ставаше? Поредния опит също не остави  ефект. Странно. Процедиха се две малки капчици от ъгълчето на раната и толкова. Ядоса се и хвърли ножа настрани. Взе един химикал и написа на малък лист хартия: „Купи нови ножове!!“ Удивителните ги постави особенно старателно. След това внимателно сложи листчето под магнита върху хладилника и удари една водка на екс. Запали нова цигара и се загледа в мрака. Не обичаше светлината. За това в апартамента му винаги беше тъмно. Очите му, свикнали с тъмнината започнаха да протестират когато светна лампата. Нямаше желание да го прави, но се налагаше да изрови някои стари ръкописи от шкафа. Тогава стените изведнъж се раздвижиха и се разпаднаха се на малки прашинки, които невидим вятър издуха в небитието. Лампата угасна и той остана сам в непрогледния мрак. Някаква сянка се движеше пред него. Фокусира поглед и се опита да разгледа очертанията пред себе си. Когато най-накрая погледа му се избистри,видя необичайно красиво момиче, което се усмихваше.Стоеше зад нещо като щанд или бюро. Не беше много сигурен, не можеше да различи детайлите, но те и не го вълнуваха, защото беше впил поглед в очите й. Имаше най-красивите сини очи на света. По-сини и от синьото небе. Големи и изразителни.Чувствени, нежни и невинни. О, Господи, цвета бе толкова наситен, че нараняваше неговите собствени очи. И въпреки това не можеше да откъсне поглед от тях. Косите й, гъсти и гарваново черни,се спускаха като водопад по нежните й бели рамене,карайки сините й очи да се открояват още по-ясно. Тя се усмихна и промълви: „Знаеш ли,от кога те чакам?“

Момичето изчезна и в следващия момент, той се озова в някакъв град. Улиците бяха необяснимо пусти, сякаш всички жители на града по някаква странна причина, са го напуснали. Просто, ей така.Започна да се лута по празните улици, докато не стигна до един малък магазин в който имаше човек. Попита защо е пуст града. Отговорът беше толкова учудващ, колкото и прост. Някаква болест, бе покосила жителите на този град, а малцината оцелели се стараеха да продължат живота си, както преди. Какъв друг избор имаха все пак? Излезе от магазина и пое в неизвестна посока из мрачния, странен град.
Дочу позната мелодия. Не можеше да разбере от къде идва. Огледа се във всички посоки, но не можа да открие източника. Градът около него започна да се размива. Изчезнаха първо сградите, после улиците и целия свят потъна в призрачна светлина която го заслепи. Стисна очи в уплах. После отвори бавно едното си око и откри,че светлината не е чак толкова силна. Отвори и другото. Отне му около минута да осъзнае къде се намира. Беше вкъщи. А познатата мелодия беше проклетата аларма на часовника. Поредното утро на поредния ден. Опита се да стане, но главоболието го хвърли обратно върху чаршафите. Когато най-накрая успя да се изправи вече не помнеше нищо от своите сънища. Изминалата нощ бе едно черно петно в паметта му. Усети парене по ръцете си. Погледна първо лявата ръка. На нея имаше две петна от изгорено. Като от цигара. След това премести поглед към дясната. Там се мъдреха четири следи от нож. Плътни и червени. Въздъхна и тръгна към банята без да обръща внимание на нараняванията. Не му се случваше за пръв път да се събужда така. Предполагаше, че е на нервна почва и се самонаранява докато спи. Изпсува тихичко и започна да се облича.

Хладното януарско утро му се усмихна неприветливо. Отново изпсува. Този път, негова жертва беше времето. Закопча якето догоре и тръгна през студа. Беше рано и все още по улиците нямаше хора. Някаква кола профуча покрай него чупейки кристалчетата лед във въздуха. След това отново настана тишина. Изгледа мрачно двете врабчета, които се бореха за парче вкочанен хляб, бръкна в джоба и извади цигарите. Запали първата за деня и почти повърна. Насили се да дръпне още веднъж и докато се чудеше защо, по дяволите все още употребява тази гадост, дочу шум от ниско прелитащ самолет. Вдигна поглед нагоре и това което видя го изуми. В небето се движеше огнено кълбо, оставящо след себе си черни следи от пушек. Принципно, такова нещо не би го смутило. Не, че всеки ден виждаше огнени кълбета в небето. Просто, много малко неща на този свят можеха да го впечатлят. Но в случая го налегна леко притеснение. Причината за това притеснение бе факта, че огненото кълбо се движеше към него. “Мааамка му!“ – помисли си. Това беше последната мисъл в главата му преди ударната вълна да го захвърли на петнайсетина метра от настоящото му местоположение.
Изправи се и се огледа с неясното чувство на опасност. Града беше пуст и изоставен. Както всеки път, рано сутрин. Помисли си, че закъснява за работа и ускори крачка, но само, за да открие, че не знае къде се намира. Това беше неговия град и неговия квартал, но не точно.Някак си всичко беше различно.И въпреки това,можеше да усети, че това е неговия град. Усещаше всичко ужасно познато и близко, а не можеше да го познае. Започна да се оглежда наоколо в отчаяние. Като куче, което се опитва да си улови опашката, но съвсем скоро реши, че е безмислено и тръгна накъдето му видят очите. Докато се луташе по безлюдните улици видя огромен пес, който кротко седеше и го наблюдаваше. Не беше някакво специално животно. “Улична превъзходна“. Обикновен помияр, но с внушителни размери. Не си падаше по четирикраки гадини, особено по кучета, за това реши да заобиколи песа на уважително разстояние.Продължи по една тясна, калдаръмена уличка, но тя не водеше никъде. Обърна се, за да се върне и тогава отново видя същия онзи помияр. Просто седеше и го наблюдаваше.За да продължи, трябваше да го прескочи. Никак не му се искаше, но в момента в, който се опита да осъществи своя замисъл, песа започна да ръмжи. Спря и изгледа стреснато проклетото животно. Чудеше се какво да прави. В този момент, кучето стана и тръгна нанякъде. Реши да го изчака да се махне, за да продължи. Кучето, обаче се върна, изръмжа и отново тръгна по пътя. Сякаш искаше да го последват. Замисли се за момент и реши да тръгне след помияра. И без това, нямаше по-добра алтернатива. След около половин час, стигнаха до малка, кокетна къща с остър покрив и ветропоказател. Цялата бе обградена от зеленина, а по стените пълзеше бръшлян. Песът погледна вратата, след това, него, намеквайки му да влезе и бавно, без да се обръща, тръгна към храстите. Първо изчезна главата, после предните два крака, тялото и накрая само опашката остана да стърчи. После и тя изчезна в гъсталака, но за момент му се стори,че просто се разтопи в нищото. Въздъхна и бутна вратата на малката къщичка.

Отвори се с леко скърцане и светлината от улицата нахлу в мрачното помещение. Една лампа мъждукаше, някъде на тавана, разкривайки интериора на стаята. Не беше нищо претенциозно. Легло, застлано с красиво, ръчно ушито покривало, голям, кафяв гардероб с огледало и старинно писалище, което му беше познато. Баба му притежаваше такова, преди да почине. Обичаше това писалище. Ужасно му се искаше да го вземе, но нямаше къде да го приюти в своя малък апартамент. Отиде до писалището и нежно го погали. След това си пое дълбоко въздух и усети добре познат и въпреки това забравен аромат. На нещо, което по никакъв начин не можеше да определи. По същия начин миришеше първия му дом. Мястото, където го донесоха, след като се роди и където прекара първите 5 години от живота си. Имаше аромат на майчината обич, на бащинска закрила и на щастие. Огледа се още веднъж наоколо и си помисли, че иска да остане тук завинаги. Тогава усети, нечие присъствие и топъл, нежен поглед, който погали цялото му тяло. Обърна се и видя срещу себе си най-красивото момиче на света. С невероятно сини очи и дълга, черна коса. Тя се усмихна и каза: „Знаеш ли,от кога те чакам?“
В този момент, отнякъде се чуха женски писъци. Бяха истерични и огласяваха цялата стая. Стените започнаха да се размиват, а красивото момиче протегна ръка към него. Сините й очи, сега бяха като две езера пълни с мъка и скръб. “Езерата на Тъгата“ – така ги нарече той, докато света около него се отдалечаваше. Започна да пропада през черен тунел. Толкова бързо, че сърцето му спря за момент.
Скочи от леглото и започна да се оглежда объркано. Бели стени, игла във вената му и някаква дебела жена, която лежеше на леглото до него. След това дойде млада и симпатична медицинска сестра.
"Хей,радвам се, че си се събудил" започна да дърдори тя, "тъкмо се чудех, дали ще видя скоро красивите ти очи. Не, че съм знаела,че са красиви, но бях сигурна. В смисъл, че ти си тоолкова хубав, така, че няма как да нямаш красиви очи, си помислих аз. Намираш се в болница, ако не си разбрал вече. Целия свят говори за теб, така да знаеш. Вече си знаменитост. Човекът ударен от метеорит. Точно така, метеорит. Басирам се, че и ти не можеш да повярваш. Не знаят от къде е дошъл все още. Но е паднал точно до теб. Направихме ти изследвания и се радвам да ти кажа, че всичко с теб е наред. Нямаш увреждания или счупвания. Само няколко драскотини. Скоро  ще те изпишем. Жената до теб е с травма на крака.  Не й обръщай внимание. Сега ще дръпна завесата. Имаш късмет, че си жив, така да знаеш. Имах една леля на която й падна тухла на главата и почина. Знам, че не е същото, но точно твоя случай няма с какво друго да го сравня. Но е подобно. А теб, цял метеорит те уцели и ти няма нищо."
Сестрата продължаваше да дърдори, но той вече не чуваше нищо. Не можеше да мисли за друго, освен за момичето със сините очи. Искаше да заспи и да я види отново. "Хей, добре ли си?", чу над главата си. Отвори очи. Сестрата се кокореше насреща му. "Попитах,това какво е?" и посочи белезите от цигари по ръката му. Мълчеше и се чудеше какво точно да излъже. 'Не се притеснявай, няма да кажа на никой. Един път се бяхме напили с приятели и се хванахме на бас, че не мога да си загася цигара в ръката. Знам какво е. Ако имаш нужда от нещо,просто натисни това копче." Усмихна се и излезе от стаята. Отново настана тишина и само от време на време се чуваха стенанията на жената от съседното легло. Тази нощ не сънува нищо. На сутринта дойде някакъв доктор, който му обясни, че го изписват и може да си ходи. Наложи се да даде няколко интервюта на досадните журналисти и скочи в първото такси, което видя.
Таксито го остави на неговата улица. Плати и слезе от колата. Обърна се и видя кратера от метеорита, който беше ограден с жълта лента и предупредителни знаци. Въздъхна и се качи на своя етаж. Странно чувство го измъчваше и не можеше да разбере какво е. Нещо средно между радост, омраза и тъга. Сякаш искаше да крещи от щастие, а в гърлото му бе заседнала някаква буца. В резултат на което, в стомаха му сякаш бълбукаше газиран вулкан, а буцата му пречеше да се освободи натрупаната енергия. Огледа мрачния апартамент и хвърли ключовете на масата. Сипа си едно малко и пусна телевизора. Даваха някакъв стар филм, който беше гледал, но въпреки това не смени канала и с празен поглед се втренчи в екрана. Не гледаше филма. Мислеше за „Езерата на Тъгата“. Денят се изтърколи бързо и отстъпи място на Нощта. Гаврътна набързо,последната глътка от уискито и се строполи в меките чаршафи. Заспа буквално за части от секундата и отново се озова в Града.
Кучето го нямаше, а и не му трябваше. Този път знаеше накъде да върви. Няколко пъти обърка пресечките, но в крайна сметка стигна до малката, кокетна къщичка с острия покрив, ветропоказателя и стени обвити с бръшлян. Нетърпеливо отвори вратата и влезе. Стъпките му оттекваха в тишината като някакви призраци. Обърна се и я видя. Стоеше на вратата и се усмихваше. Понечи да каже нещо, но тя се приближи и прокара пръсти по устните му в знак да замълчи. Докосването й бе като електрошок. Цялата му кожа настръхна, сякаш малки мравчици пълзяха по тялото му. Хиляди импулси летяха безконтролно и без посока из нервната му система. Тя бе толкова нежна, че докосването й бе по-скоро като нощен бриз. Имаше чувството, че е предозирал с някакъв наркотик. Искаше да опита още от Нея. Да я има сега, на мига. Дори не можеше да си представи, че би могъл да има щастието, късмета и привилегията да отпие от устните й, да вкуси нектара на боговете. Но Тя се отдръпна леко назад и запя.Просто започна да пее. Ангелска песен, по-сладка от руйно червено вино в студена зимна нощ. Пееше за небето и земята,за звездите и Луната. За гори и планини. За животни и тучни, зелени поляни, обляни в слънчева светлина. За величествени кораби, плаващи в безмерния океан. Пееше за Богове и Хора. Гласът й се извисяваше, извиваше и напомняше едновременно за ромолящ поток, южен вятър и мирис на цветя в топла, лятна нощ. Когато песента свърши, той бе сигурен, че може да направи всичко което поиска. Можеше да лети, да мести планини и да превръща пустини в оазиси. Тя бе неговото вдъхновение, неговата муза, неговото желание за живот. Допреди двайсет минути не искаше да диша дори, а сега имаше мечтата да живее вечно. Защото Тя бе до него. Тръгна към Нея. Момичето протегна ръка, усмихна се и тихо промълви: „Намери ме“. След това всичко стана черно.

Сините очи.Част втора.

Душата на Светлината.

В момента, в който се събуди, в главата му жужаха хиляди въпроси. Как трябваше да я намери? Та тя бе само сън. Една красива мечта. Блян. Нищо повече. Реши, че полудява. Беше обсебен от един сън. Сметна, че е по-добре да забрави всичко. Животът отново потече по старому. От работа се прибираше вкъщи и обратно. Така измина една седмица. Дори престана да сънува красивите сини очи. Всъщност не сънуваше нищо. Спомените от сънищата му започнаха да избледняват. И тогава..
Една вечер, на вратата се позвъни. Точно гледаше някакъв филм. Не очакваше никого, така, че дори не си направи усилие да отвори. На сутринта, когато тръгваше за работа, намери до вратата малък пакет с неговото име. Отвори го и откри вътре някакъв амулет. Амулета бе със сребърна, тънка верижка и малък, червен рубин в сребърен обков. Нищо особено. Погледна отново в пакета и извади малка бележка, която гласеше следното: “Този амулет, лежеше до вас, докато бяхте в безсъзнание след падането на метеорита. Исках да го продам, но съвестта не ми позволи. Моля, простете ми и вземете това,което по право е ваше.“ Само това. Нищо повече. Вдигна амулета на височината на очите си и го изгледа подозрително. За пръв път виждаше това украшение и предположи, че някой си прави лоша шега. След това забеляза, че светлината се пречупва по изключително странен начин през рубина. Сякаш самия рубин бе направен от светлина. Излъчваше странно сияние, едва забележимо и все пак толкова силно. Повъртя амулета замислено и незнайно защо го сложи на врата си. Обля го невероятна топлина. Сякаш бе завит в безкрайно меко и топло одеало. Странни сенки започнаха да играят по стените, дочу шепот на стотици гласове, а предметите в стаята се размиха и изчезнаха. Прозореца се превърна във врата, с най-красивите и причудливи рисунки  които беше виждал. В стаята влезе висока, невероятно красива жена с коси като злато и осанка на кралица. Носеше дълга и ефирна рокля с цвета на времето, изплетена от лунни и слъчеви лъчи. Гледаше тази красива жена и не можеше да повярва какво се случва. Реши, че отново сънува и се ощипа, за да провери теорията си. Само дето се ощипа по раните от изгореното и го заболя доста истински. Тогава жената му проговори с ангелски глас:
„Аз съм Душата на Светлината. Виждам, че не вярваш на очите си и мога да те уверя, че аз съм абсолютно истинска. Толкова истинска, колкото и ти. Това което виси на врата ти е Рубина на Истината. С негова помощ можеш да видиш всичко в истинската му светлина. Можеш да видиш света, който заобикаля това което вие наричате реалност. Позволява ти да пътуваш през пространството и времето. Да достигнеш места, които никой друг смъртен не е виждал и да откриеш това, което търсиш. Помогнал е на много хора през вековете. Може да помогне и на теб. Момичето със сините очи, което ти видя в съня си, съществува и не е плод на твоята фантазия. Тя е една от седемтте Велики Радости и нейното име е Радостта да Обичаш. Разбираш ли, вие сте предопределени да бъдете заедно. Още преди много години, когато бяхте заедно във Царството на Бъдещето. Там, където изчаквахте своя ред да бъдете спуснати на земята, за да се родите. Не е измислица и Града в който беше. Той съществува в паралелна реалност, някъде из Галактиката. Проблема е, че Галактиката е прекалено голяма и би отнело стотици години, за да я пребродиш цялата и да откриеш това което търсиш. Ще трябва да действаме по друг начин. Има места на които можем да поразпитаме и да потърсим улики за това къде би могла да бъде Тя. Ще те водя в твоето пътуване. На първо време мисля да отскочим до Градините на Блаженствата и да те запозная с другите шест Радости, нейните братя и сестри. Може би те знаят нещо.“

Сините очи.Част трета.

Градините на Блаженствата.

Тогава Душата на Светлината промълви няколко думи на неразбираем език и всичко около тях се промени. Изведнъж се озоваха в огромна, красива градина с невероятни цветя, дървета отрупани с плодове и малки ромолящи поточета. Огледа се във всички посоки,за да се наслади на красивата гледка и видя огромна маса, пълна с всякакви вкусни храни и лакомства. Около масата бяха наредени някакви дебели, малки човечета, които ядяха безразборно каквото им попадне, смееха се и се наливаха с вино.
„Това са Блаженствата."Каза Душата на Светлината." По цял ден плюскат, пият и спят защото си нямат друга работа. А и да имаха, не биха я свършили, тъй като са прекалено заети с пиене и ядене. Не опитвай от храната или напитките, които ти предлагат,защото ще забравиш за какво си дошъл. Грозна гледка са. Ето, погледни Блаженството да бъдеш Богат. Толкова е дебело, че стола му ще се счупи. До него са Блаженството да си Собственик, Блаженството на Тщеславието. Блаженството на Яденето Когато не си Гладен и Блаженството да Пиеш когато не си Жаден са братя. Блаженството на Спането е оня с подпухналото лице. Блаженството на Незнанието е глухо, а Блаженството на Невежеството е сляпо. Блаженството на Мързела е най-големия от тях. Никога не става от масата защото прекалено го мързи.“
Блаженствата започнаха да го дърпат към масата и да го канят да опита от техните превъзходни блюда, но той внимателно им благодари и отказа поканата. Продължиха пътя си през градината, когато видяха срещу тях да вървят шест ангелоподобни същества облечени в красиви, златни дрехи, обсипани с диаманти. Съществата спряха и Душата на Светлината ги представи един по един.
„Това са Великите Радости. Радостта да бъдеш Справедлив, Радостта да бъдеш Добър, Радостта от завършения Труд, Радостта да Мислиш, Радостта да Съзерцаваш Прекрасното и най-великата от всички радости – Радостта от Майчината Любов. Защото няма по-велика радост от тази, да обичаш детето си. Кажете ми Радости, знаете ли къде е вашата сестра, Радостта да Обичаш? Нуждаем се от нея, за да разкрием тайната на Щастието.“
Но те не знаеха.Радостта да Обичаш бе изчезнала много отдавна. Толкова отдавна, че много от хората дори не знаеха, че съществува. Някои само бяха чували за нея, но никога не я бяха виждали. Други бяха усещали нежния й полъх, но само за малко. Посъветваха ги да продължат търсенето си в Царството на Мъртвите. Те притежаваха знанието на цялата Вселена. Може би знаеха къде е Радостта да Обичаш. След като се сбогуваха с Великите Радости, Душата на Светлината наметна върху си черно, плътно наметало и се обърна към Безименния:
„Мъртвите не обичат светлината. Не обичат и да ги безпокоят. За това не казвай нито дума. Нека аз да говоря с тях.“ След тези думи,света потъна в мрак.

Сините очи.Част четвърта.

Царството на Мървите.

Луната показа бледото си лице над небосклона и Безименния видя,че се намират на гробище, което се простираше до хоризонта и отвъд. Безкрайни редици от идеално подредени гробове. Беше дяволски тихо. Виждаха се надгробните плочи и кръстовете. На места, имаше запалени свещи. В този момент отнякъде се зададе върволица от хора, предвождани от висока и слаба фигура с фенер в ръка. Това бяха новите мъртви. Лично Смъртта ги водеше към техните места в гробищата. Имаше всякакви хора. Млади и стари, родители и деца, дори пеленачета. Никой от тях не издаваше нито звук. Не се чуваха стъпките им дори. Десетки бледи лица и оцъклени очи ги поглеждаха докато минаваха покрай тях, след това отново свеждаха глави и продължаваха по пътя си. Това определено бе най-подтискащото място в цялата Вселена. Смъртта разпредели новопостъпилите и едва тогава Душата на Светлината се осмели да го заговори. Опита се да разбере дали той знае нещо за загадъчното изчезване на Радостта да Обичаш. Смъртта помълча загадъчно около минута и със тих, гробовен глас обяви, че в цялата Вселена няма дори един, който да знае къде е Радостта да Обичаш. След това допълни, че вероятно щом никой не помни, може би е останала някаква следа от нея в Страната на Спомените.След това се обърна и се зае с неговите си дела.
„Ще трябва да отидеш тогава в Страната на Спомените." - каза Душата на Светлината – "Но аз не мога да те придружа там. Нямам право да прекрачвам границата защото ще наруша деликатния вселенски баланс. За да стигнеш до там, трябва да прекосиш Морето на Скръбта. Отиди до пристанището и се качи на първия кораб, който видиш. Целия му екипаж е съставен от мъртъвци, защото само те могат да издържат на безмерната скръб която се крие в мрачните води. Не се страхувай. Всичко ще бъде наред. Когато напуснеш Страната на Спомените, просто потъркай Амулета, който е на врата ти и аз ще дойда."
След като каза това, Светлината се разтопи в черния въздух и Безименния остана сам. Не знаеше на къде да върви, но нещо му подсказваше, че няма значение. В която и посока да тръгнеше, все щеше да стигне до брега на Морето. Тръгна сам между гробовете, но не го беше страх защото знаеше, че тук няма никой освен мъртъвци. А мъртвите не могат да сторят нищо на живите. Това бе закон Божи. Скоро усети глад. Видя малък храст с червени плодове до един от гробовете и откъсна един плод. Сложи го в устата си и откри, че вече не е нито жаден, нито гладен. Беше заситен напълно. Откъсна още няколко от тези магически плодове, сложи ги в джоба си и продължи по своя път. Не знаеше колко време е вървял, но изведнъж гробовете свършиха и на мястото на черната пръст се показа пясък. Но не жълт или бял, а кафеникав и мазен. Когато най-накрая видя Морето, откри,че водата е гъста и лепкава като мазут. Защото Скръбта е точно такава и когато те докосне,з апочва да те поглъща като плаващи пясъци. Обгръща бавно цялото тяло и ако не си достатъчно силен, ще останеш в нейния плен завинаги. Първо унищожава душата, а след това убива плътта. Мъртвите нямат душа. За това Скръбта няма власт над тях. Безименния се качи на кораба и опита да заговори моряците, ала никой не му обърна внимание. Всеки вършеше своята работа. Без абсолютно никакъв шум и без изражение на лицето. Много скоро корабът вдигна черни платна, които въпреки липсата на вятър се издуха и потегли към своята дестинация. Очертаваше се скучно и дълго пътуване. След като разгледа целия кораб, Безименния се качи на палубата и се облегна на парапета. Корабът тихо се носеше по вълните, които се удряха в борда и се връщаха обратно издавайки неприятен мляскащ звук. Небето бе червено като кръв и без нито едно облаче. В този момент дочу песен и видя красива, гола жена, която стоеше върху водата и незнайно как ,не потъваше. Тя пееше и го викаше при нея. Безименния се втренчи и незнайно защо, понечи да скочи през борда и да иде при нея. Тогава се появи един от моряците, който му удари толкова звучен шамар, че целия кораб проехтя. Безименния тръсна глава, изгледа странно мъртвеца и седна на палубата. След тази случка, реши да опита да поспи, за да се предпази от други, евентуални неприятности. Събуди се от глух удар, който почти го събори от леглото. Стана и излезе на палубата. Корабът беше стигнал до Страната на Спомените. Слезе бавно по трапа, обърна се и махна на мъртвите за сбогом. Никой от тях не му обърна внимание. Продължиха да вършат тяхната си работа. Безименния тръгна по своя път и много скоро изчезна в Мъглата, която обхващаше цялото Царство на Спомените.

Сините очи.Част пета.

Царството на Спомените.

Не знаеше от колко време е тук и в каква посока се движи. Имаше чувството,че е минала цяла седмица откак мъртвите го оставиха на границата. Не спираше да върви и само когато огладнееше спираше за малко, за да хапне от вкусните и насищащи червени плодове, които носеше в джоба си. Някъде в далечината се показаха очертания на къща. Колкото повече се приближаваше, толкова повече откриваше, че тази къща му е много позната. Когато стигна до грозната, полусъборена постройка, започна да я обикаля в търсене на врата, прозорец или някакъв вход. Но нямаше нищо. По никакъв начин не можеше да се влезе. Имаше веранда, но без врата. Седна на стълбите, за да си поеме въздух и тогава видя някакъв надпис, издялкан с джобно ножче на дървените малки стъпала. Надписа гласеше: „Моли се!“ Тогава го обзе някакво смътно чувство на вина и безпокойство. Огледа още веднъж къщата и си спомни, че това е неговия дом. Тук бе отраснал. Тук живя до четиринайстата си година, преди да го отведат социалните. Тук живя докато... В този момент къщата сякаш оживя. Размърда се и там където бяха стени, сега имаше прозорци и врати. Бяха точно на мястото си. Там където трябваше да бъдат и нито на сантиметър вляво или вдясно. Влезе в дома си и започна да се оглежда. Оставяше следи в прахта по пода, който от своя страна не му оставаше длъжен и скърцаше неодобрително. Ето я масата, чийто крак беше счупил и се наложи после да го поправят. Крака обаче остана една идея по-къс от останалите и масата все се клатеше. Налагаше се да я подпират с малка книжка. Издърпа книжката и се зачете. Беше една от любимите му когато бе малък. После я надрасна и я захвърли настрани, както всички свои играчки. Играчките! Те трябва да са някъде тук. Къде ли ги държеше? Ах, да! Имаше си собствен сандък. Те бяха толкова много. Ето го старото, дървено влакче, което толкова обичаше. На места боята му липсваше, но това не го правеше по-малко любимо. Избърса прахта и за момент се превърна в онова хлапе, което витаеше в облаците, гонеше хвърчила, подскачаше в локвите и дърпаше момичетата за косите. Поразрови се по-надълбоко в сандъка. Извади малките, оловни човечета, моделите на самолетчета, които бе сглобявал с баща си, количките, кубчетата и хилядите други богатства с които бе разполагал. Имаше пиринчени топчета, ластици, карти, билюри, пирончета, връзки от обувки, даже и снимка на момичето по което си падаше някога. След като се наслади на съкровищата си, стана и започна да обикаля къщата. Огледа касата на вратата в кухнята. Там където майка му го мереше, колко е пораснал. Банята и малката вана, в която обичаше да играе с корабчетата си докато се къпеше. Влезе в своята стая и с интерес заразглежда плакатите по стените, робота от цигарени кутийки и моделите на хеликоптери, които висяха от тавана. Обърна се и видя малкото бюро на което си пишеше домашните. Сети се за нещо и отвори шкафчето на бюрото. Как беше номера? Аха! Удари леко по дясната стена и тя падна, разкривайки малко скривалище. Вътре имаше няколко смачкани банкноти. Усмихна се когато видя парите. Събираше ги за нещо специално. Искаше да купи подарък на майка си. Много специален подарък. С нетърпение очакваше момента, в който щеше да я изненада. Спомни си майка си. Тя бе изящна и фина жена с много желание за живот. Енергична и жива. Винаги правеше нещо. Никога не спираше на едно място. Ако нямаше какво да прави, се захващаше да му плете топли чорапи за зимата или хубава нова шапка с неговите инициали, за да може да си я познава и да се хвали пред приятели в училище. Спомените го връхлитаха един по един. Някои го караха да се усмихва, с други направо се смееше. Беше прекарал много хубави години в тази къща. И тогава се зачуди, защо е напуснал. Не помнеше. Излезе от своята стая и тихо затвори вратата. Зад съседната врата беше спалнята на родителите му. Отвори вратата и гледката накара зениците му да се разширят от изумление и ужас. Цялата стена бе обагрена в червено. Блъсна го непоносима воня, но въпреки това сложи ръка на устата си и се опита да влезе. Нещо обаче запречваше вратата от вътрешната страна. Натисна по-силно и се чу противния звук от чупене на кости. Напъха се през процепа и когато се обърна му се искаше да не го беше правил. Женско тяло бе подпряно на стената в седнало положение. Краката бяха разтворени и полата се бе вдигнала нагоре, разкривайки черната плът на бедрата. Имаше огромна, кървава рана на гърдите. Почти не повърна. Успя да се сдържи и погледна зад вратата. Там лежеше мъж, чието лице липсваше. Беше останала задната  част от черепа. Парченца мозък лежаха, пръснати навсякъде, като някакъв странен, сив натрошен хляб. Там,където кракът бе подпирал вратата,  бе счупен и стърчеше грозната бедрена кост. Гледката бе меко казано, отвратителна. Изскочи от стаята задъхан и хукна навън, за да си поеме въздух. Тогава спомените го връхлетяха със сила, по страшна от ураган. Спомни си крясъците, виковете и караниците. Спомни си как не можеше да спи заради тези викове нощем. Родителите му не спираха да се карат. Пиенето на баща му и побоищата които нанасяше на майка му. А той бе само едно уплашено дете. Не можеше да направи нищо. Искаше да ги вразуми, да ги накара да изчистят различията си, да се обичат отново както преди, но той бе само едно дете и никой не искаше да го слуша. След това, дойдоха изстрелите. Бяха само два, но толкова страшни, че цяла нощ не излезе изпод леглото. Бяха по-страшни, от най-страшната гръмотевица, която бе чувал. Плачеше и се криеше. Викаше родителите си, а те не идваха и не идваха. След това дойдоха социалните. Задаваха му един куп тъпанарски въпроси. Взеха го и го отведоха някъде. А той не искаше. Искаше да бъде вкъщи.
Седна на верандата и се разплака. Спомни си всички онези ужасни неща, които бе заключил в съзнанието си и смяташе, че никога няма да намери ключа, за да ги пусне отново на свобода. Плачеше като малко дете. И докато плачеше си спомни за момичето с невероятно сините очи. С нея бяха за малко в един дом за изоставени деца. Тя бе ужасно мила с него, носеше му шоколад и други лакомства. След това, нея я осиновиха и той повече никога не я видя. Но без съмнение определено беше Тя. Любовта на неговия живот. Сега вече имаше някаква следа.

Сините очи.Част шеста.

Духа на Гората.

Стана и с твърда крачка тръгна в неизвестна посока. Трябваше да се махне от това място. Когато най-накрая мъглата се вдигна, пред него изплува огромна гора. Дърветата се простираха до хоризонта и в двете посоки, така,че реши да си почине и да повика Душата на Светлината, за евентуални насоки накъде да продължат. Потърка Рубина, но нищо не се случи. Отново го потърка. Същия резултат. Минаха няколко минути и Светлината най-накрая се материализира пред него. Първо го изгледа укорително, след това му се накара, че се е забавил цели две седмици в Царството на Спомените и накрая се оправда, че е закъсняла защото си е миела зъбите. След като изслуша историята, се сети,че в гората живее Духа на Дърветата. Той бил много стар и знаел много неща. Сигурно можел да помогне. И така, двамата тръгнаха през вековната, зелена гора, за да търсят митичния Дух. Не им се наложи да търсят дълго. Много скоро, той сам им се яви. Не беше много доволен, че са нарушили покоя на гората, но Душата на Светлината, която явно не беше в настроение го нахока. Обясни му, че където и да идат, все нарушават нечий покой и ужасно й е омръзнало от цялото това мрънкане. Все пак имали работа да вършат. Духа на Гората я изгледа мръсно, но все пак се съгласи да им помогне от уважение, защото Светлината много помагала за растежа на дърветата. След като разбра защо са дошли, ги осведоми, че може да помогне. Знаел кой точно е осиновил Радостта да Обичаш. Но в замяна имал нужда от малко помощ. С тези думи, той откърши един клон от себе си и го подаде на Безименния.
„Вземи тази пръчка. Тя е много специална. Един удар с нея е равен на десет хиляди удара. Отиди в пещерата, която се намира на север.Там живеят еднорози. Техните, хм, акита, много добре наторяват почвата, ама проблема е, че гадовете дрискат само веднъж в годината. Искам да хванеш един и да го пребиеш до посиране. Буквално. Тогава ще ти кажа при кого да идеш.“
И тръгна тогава Безименния към пещерата на еднорозите. Понеже не се виждаха нийде, а той не искаше да влиза в пещерата, се скри в гъсталака и започнал да имитира вик на морков. А както всички знаем, еднорозите много обичат моркови. Може би, тук е мястото да разкажем, как са се появили еднорозите. Някога, много отдавна имало един Нарвал, който се показал на един бряг, на който пък съвсем случайно пасял един кон. Нарвал е кит с рог на челото. Та Нарвала загледал задните части на коня и си рекъл: „Е, тоя бих го оправил“. Какво е станало после, историята мълчи. Но имаме налице еднорози. Нека се върнем към Безименния.
След дълго клечане в храстите, най-накрая дочака от пещерата да се появи един еднорог. Безименния го докопа и след много дълга и епична битка, която продължи четири дена, успя да го върже за едно дърво и да го спука от бой. След това събра акитата, които били във вид на малки дъгички, в една кофа и се върна при Духа на Гората. Той остана много доволен от свършената работа и съобщи на Безименния, че осиновителка на Радостта да Обичаш е Нощта. Сбогуваха се с горския пазител и Душата на Светлината изрече няколко думи, а света отново потъна в мрак.

Сините очи.Част седма.

Двореца на Нощта.

Двореца на Нощта много прилича на древен, гръцки храм. Огромен и черен, се извисява той високо в небето. Толкова високо, че погледа не може да достигне до върха. Пристъпиха през тежките, метални врати и влязоха вътре. Цялото място създаваше впечатление за някакво невероятно спокойствие. Масивни колони с издълбани смайващи форми и красиви рисунки по стените изобразяващи битки между Богове и невероятни чудовища бяха част от интериора на Двореца. На огромен трон седеше самата Кралица Нощ. Величествена и безмерно красива, облечена в дълга, черна дреха обсипана със звезди. Не просто звезди. Целия съзвездия, галактики, комети и планети. В нейната дреха можеше да бъде видяна цялата Вселена. Когато Нощта се движеше, то и звездите и галактиките по нейните дрехи се движеха и променяха. Тогава Безименния попита и нея, къде е Радостта да Обичаш. Кралицата Нощ отказа да даде отговор на този въпрос. Тогава Душата на Светлината се намеси. Тя заяви, че Нощта няма право да не отговори на Човека, който е неин повелител и Господар. Тогава Кралицата каза, че не знае къде е нейната дъщеря, но Безименния не й повярва. Той заяви, че ще претърси целия дворец, но ще намери това което издирва и увещанията на Нощта не го отказаха от неговата идея. Стая след стая, той търсеше своята любов. И във всяка стая, той виждаше все по-ужасни и отвратителни неща. Кралицата Нощ държеше в своя дворец призраци и демони. Ужасни изчадия, които не издържат на дневна светлина. Бедствия и катастрофи плюеха настреща му зли отрови, но не можаха да го спрат. Недъзи и ужаси, демони, кошмари и вещици му се зъбеха и виеха страшно. Слепи гиганти и тежки болести се опитваха да го хванат и да го повалят на земята. Но той ловко се изплъзваше и продължаваше да търси. Стая след стая. Разкриваше една по една, най-мрачните тайни на Вселената. Тайни, които биха докарали до лудост почти всеки човек. Когато достигна до последната врата, Нощта изпищя ужасено и скочи срещу него.
„Заклевам те, о неблагоразумний, не отваряй тази врата. Зад нея се крие самия Дявол, моят съпруг. Когато прокле дъщеря ни и я скри вдън земя, аз го заключих с помощта на сто от най-верните ми слуги. Ако го освободиш, всички ние сме загубени. Заключих го там, преди стотици години. От тогава, търси начин да се освободи. Не влизай вътре, умолявам те.“
Но Безименния не й обърна внимание. Отвори вратата и от там го лъхна страшен студ. Нощта изпищя и се скри зад една колона. Започна да плаче и да стене от ужас. Той влезе вътре и когато зрението му започна да привиква с тъмнината, откри, че се намира в лабиринт. След дълго лутане, успя да стигне до малка къща. Влезе вътре и видя един неугледен, слаб човек. Около него миришеше лошо, защото тялото му бе покрито със гнойни рани. Човекът седеше до огнището и вареше нещо зелено.
„Господарю на Ада,“ каза Безименния, „моля ви най-покорно, да ми кажете къде сте затворили Радостта да Обичаш.“
Човекът не се обърна. Продължи да бърка зеления бъркоч, сякаш нищо не се бе случило.
„Господарю,“ повтори молбата си Безименния, „моля, да ми отговорите на въпроса. Сметнете го за възможност да си спестим ненужните разпри. Ако ми кажете, това което искам да знам, обещавам да не смазвам от бой изтерзаното ви тяло“
Тогава човекът се обърна. Очите му бяха без зеници и по-черни от най-черния мрак.
„Как смееш?“, каза той, „Да разговаряш с мен по този начин, нещастно създание? Знаеш ли ти, кой съм аз? Аз съм Господаря на Мрака, Луцифер, Велзевул, Бейл. Аз съм унищожител на вселени и завоевател на светове. Там където мина, изсъхват цветове и растения, а земята се пропуква. Повелителя на живота и смъртта. Ще разкъсам душата ти и ще молиш за милост. А когато приключа с теб ,ще изляза от тук и ще смажа всичко живо.“
Устата на Дявола се запени, а гнойните рани по тялото му започнаха да кипят. Той стана от стола си и замахна със страхотна сила. Безименния не се уплаши. Все още пазеше пръчката която му бе дал Духа на Гората. Тя изплющя със страшна сила върху Дявола, който изпищя в ужас. Един след друг, ударите се стоварваха върху тялото му,което все повече придобиваше форма на тъжна купчина плът и кости. Лицето му изчезна, някъде измежду месата и кръвта. А Безименния го налагаше безмилостно и говореше: “Това е, за фалшивите обещания и нарушаването на клетвите към човешката раса, защото ти бе клетвопрестъпник.“
„Това е, защото никога не направи нищо за благото на Човека, понеже ти бе страхливец.“
„Това е, задето издигна на власт кръвопийци и отровители, които смазваха и избиваха собствените си народи.“
„Това е, за лъжесвидетелите, убийците и грабителите, които ти направи богове.“
„Това е, за изобретяването на хилядите уреди за мъчения, прилагани през вековете на невинните християни.“
„Това е, за съпругата ти, която страдаше от униженията и насилието, защото ти бе съпруг без любов.“
„Това е, за омразата, жестокостта и кланетата на които подлагаше човешката раса в продължение на хилядолетия.“
„Ах, само да не бе тази пръчка, бих ти показал какво мога!“, изрева Дявола.
„Само да не беше тази пръчка“, повтори Безименния „би ме оставил на твоите приятелчета, да ме накълцат като шунка, защото всички знаем, че ти си Бога на Болката. Ах, само да не беше тази пръчка. Щеше да ме окачиш на някое хубаво бесило, а после да се смееш с наслада, на висящото ми тяло. Щеше да освободиш главата от тялото ми или да ме хвърлиш в хубав и голям огън и да ме опечеш като агне. Щеше да погълнеш душата ми и да ме накараш да си платя с хилядолетни мъчения. Но безплатна е само пръчката, която се стоварва върху нещастното ти тяло.“
„Спри!“ изпищя Дявола, „Ще ти кажа къде е Радостта да Обичаш. Само престани да ме биеш защото болката и срама са по-ужасни от всичко друго на света.“
Безименния спря да налага жалката купчинка плът и кокали, която сякаш с магия, се издигна, отделните части се слепиха и дребния човечец възвърна предишния си образ.
„Скрита е в Града, който създадох само за нея. Град, който се намира в най-тъмния ъгъл на Царството на Бъдещето. Оставил съм я там, защото това е най-лесното и същевременно, най-трудното място за откриване. Пред очите на всички, но където никой не би се сетил да търси. А сега се махни завинаги!“
При тези думи, Дявола се обърна и продължи да бърка зелената течност, сякаш нищо не се бе случило. Безимения се измъкна от лабиринта и скоро бе отново в Двореца на Нощта. Кралицата на двореца не можеше да повярва на очите си, а Душата на Светлината изпадна в безумна радост. Танцуваше и го прегръщаше, сякаш бе отдавна изгубен неин син. След като разбра къде е Радостта да Обичаш, тя кимна разбиращо. Сбогуваха се с Нощта и тръгнаха към мястото където Безименния се надяваше да открие своята Обич.

Сините очи.Част осма.

Царството на Бъдещето.

Царството на Бъдещето е мястото където живеят всички деца преди да се родят. Малко прилича на Рая, но не точно. Безкрайна, светла стая с бели колони. Нямаше покрив, а стени не се виждаха никъде. Как би могло това място да има ъгли? Лично самият Живот, се грижеше за децата и следеше кога трябва да се спуснат на земята. Той обясни,  че всъщност Царството е сфера и няма как да има ъгли или стени. Разказа също, че помни Безименния и Радостта да Обичаш. Да ги раздели е било най-трудното нещо, което му се е налагало да прави някога. Те се обичали толкова много, че се наложило, да извика своите братя Пространство и Време, за да ги разделят. Тогава се чу звън на камбана. Беше време за раждането на новите деца. Господарят Живот  се извини и ги остави, за да разпредели малчуганите. Те се подреждаха и блъскаха, някои не искаха да тръгват, други бързаха да се качат първи на кораба, който щеше да ги отведе на Земята. Душата на Светлината съобщи, че е време да тръгват. Промълви своите вълшебни заклинания и след секунди се озоваха отново в апартамента на Безименния. Там от където се бяха впуснали в пътешествието, точно една година преди това.
„Душа на Светлината,“ каза Безименния, „какво ще правим? Не успяхме да открием Радостта. Сега  ще останем разделени завинаги. Без твоята помощ не мога да се справя.“
Тя въздъхна и му отговори нежно: “Даниел, мина една година откак тръгнахме в странство. За това време, ти се промени. Възмъжа, поумня и порасна. Пребори се със себе си и със зли демони. Много малко хора успяват да постигнат това, което ти направи. Гордей се със себе си, Даниел. Вярвам и знам, че много скоро ще се случи това за което мечтаеш и нещо ми подсказва, че всичко ще бъде наред. Просто трябва да имаш малко Вяра. Освен това аз ще съм винаги до теб. Всеки път, когато имаш нужда от мен, само погледни нагоре, към небето и ще ме видиш. А сега сбогом, мили мой Даниел.“
Прегърна го и го целуна внимателно по бузата. След това се разтопи във въздуха и тогава Даниел остана сам в тъмнината.

Сините очи.Част девета и последна.

Пробуждане.

Отново го събуди алармата на часовника. Отвори очи и започна да се оглежда невярващо. За пръв път от десет години насам се събуждаше с широка усмивка. Малкия му апартамент, сякаш се бе разширил и му се струваше, че дори обзавеждането се е променило. Излезе на терасата и необяснимо щастие го обзе когато погледна навън. Целия свят сияеше и искреше. Всичко бе толкова красиво и дори се учуди как не е забелязвал тази красота. Снегът, който бе натрупал през нощта светеше, сякаш поръсен с диаманти. Облече се и скокна навън. Запали колата и докато се наслаждаваше на пътя и снежната гледка, неусетно стигна до работното си място. Чудеше се дали ще може да измоли бившата си работа и дали ще го познаят колегите след цяла една година. Оказа се, че годината и месеца си бяха същите, само дето колегите бяха много по-готини, ако не броим факта, че го гледаха странно. Нормално бе, при положение, че беше ухилен като зелка, а те никога не го бяха виждали такъв. Предполагаха, че нещо в главата му се е объркало след удара от метеорита. Но това не им пречеше да го харесват такъв. Докато се разхождаше по коридорите и се наслаждаваше на приятния интериор, стигна до последния офис в дъното на коридора. Никога не бе идвал тук, защото не му се бе налагало. Ограничаваше контактите си само с хора с които се налагаше да работи. Незнайно защо надникна в офиса. Зад бюрото седеше момиче. Тя вдигна глава и тогава той видя, че тя има най-поразителните и сини очи на света. Усмихна му се и каза простичко: “Здравей.“
„Здравей,казвам се Даниел“ и протегна ръка към нея. Тя пое подадената длан: “Аз съм Радост.Приятно ми е.....“