Всичко започна една прекрасна пролетна сутрин с един часовник и няколко
препечени филийки, които прегоряха поради никому неизвестна причина.
Вселената вероятно знаеше причината, но кротичко си мълчеше и се правеше
на ударена. Джони скочи към димящия тостер, за да извади прегорелите
филийки и пътьом удари с рамо големия стенен часовник, завещан от леля
му Николинка. Изпсува тихичко и разтърквайки удареното място, продължи
да прилага законите на Айнщайн или простичко казано, придоби
първоначалното си ускорение към предварително зададената цел.
Подскачайки и духайки обгорените си пръсти, някак успя да извади
филийките от тостера. След това се зачуди, защо не бе използвал вилица
или друг от десетките кухненски прибори, спестявайки болката и
страданието на горките си пръсти. Като стана дума за болка, се сети за
удареното рамо, разтърка отново малката подутина, която се беше
образувала и се закани да си отмъсти на проклетия стенен часовник. Дори
не знаеше защо го държи в апартамента си. Часовника беше голям и
респективно заемаше ужасно много място.Пък и Джони не беше голям приятел
с покойната леля Николинка преди тя да се спомине. Все му натякваше за
разни работи и Джони тайничко подозираше, че му е завещала часовника,
защото никой друг не би го взел. Приближи се до голямата, тракаща
дървения и ядно я ритна, причинявайки си средна фрактура на палеца на
десния крак. Отново изохка от болка.
Може би, тук е времето да
отбележим, че Джони не беше особено интелигентен. Среден на ръст, с
посредствена работа и ненормално дълъг среден пръст (когато покажеше
среден пръст на някой,то той си умираше от смях вместо да се разсърди).
Може да се каже, че цялата му работа беше средна. Ако беше още малко
по-среден, сигурно можеше да спечели състезание за най-посредствен човек
на планетата. С коронка, лентичка и всичките му там дивотии. Но да се
върнем на нивото на интелект на нашия герой. Споменахме го защото
специално в тази история, то ще се окаже доста важен фактор за Джоневото
оцеляване, движението на планетите и отличното изпичане на един тиквен
пай.
Когато Джони ритна часовника то на лявата му стена се
показа един малък процеп. Отначало не го забеляза, но когато се опита да
намести проклетото нещо, обратно до стената, някак си го откри. Зад
процепа имаше нещо белезникаво. Като бележка. Опита се да разшири
цепнатината с ръце и понеже го мързеше да се пресегне и да вземе
нож(примерно) продължи с нещастните опити. След около десет минути,
любопитството и желанието по-бързо да се добере до бележката, надделяха и
Джони започна да ръчка прореза с допълнителни помощни средства. Оказа
се, че всъщност човърка малко капаче, което недоволно изпадна и откри
зад себе си някаква хартийка, изпълнена с прилежно изписан от двете
страни текст. Зачете се в дребния почерк, който гласеше следното: "Скъпи
Джони, (що за тъпо име? не знам защо се казваш така. Да си смениш
името. Чуваш ли?) всички мъже в рода ти могат да пътуват през
пространството и времето. Просто трябва да затвориш очи, да си
го
пожелаеш и ще се случи. Баща ти умря прекалено рано и не можа да ти
разкаже за наследствената ти способност. Тази чест се пада на мен. Успех
с пътуванията! п.с. не яж сладолед от кутията, сипи си като човек."
Джони изгледа тъпо бележката, след това я препрочете още веднъж, накрая
въздъхна и реши да опита. В крайна сметка нямаше да изгуби нищо, пък и
не беше достатъчно умен, за да постави под съмнение горепосочената
бележка. Първото нещо което му хрумна бе да се озове на място от което
може да вземе много пари и да забогатее безбожно. Така щеше да му се
отдаде възможност да се изфука пред съседката от горния етаж и да излезе
с нея. Стисна очи и си пожела място с много пари. Разбира се, Джони
имаше впредвид сейфа на някоя банка или в краен случай пещерата на Али
Баба, но Вселената разбра погрешно представите му, (или може би много
добре ги разбра) и си беше наумила друго.
Запрати го директно
на една малка планетка в мъглявината М43, намираща се на двайсетина
светлинни години и леко вляво от съзвездието Орион. Та на тази планетка
направена изцяло от диаманти, две странни форми на живот точно се канеха
да превземат Галактиката. Формите на живот се бяха скрили там защото
диамантите са възможно най-нищо струващите неща навсякъде, където може
да си представи човек, освен на Земята разбира се и смятаха, че точно
там никой няма да ги потърси и да развали хубавите им, заслужаващи
доволно търкане на дланите и зловещо хохотене, планове. Когато Джони се
материализира, те застинаха за миг и се спогледаха втрещено.
Фърхъндулите им се раздвижиха трескаво и за момент заприличаха на
Баркадавърски прилепи от Простенолия.
След като се поокопитиха
малко от стреса, те го хванаха и го сканираха, за да разберат расовата и
междупланетарната му принадлежност. Когато откриха от къде е, отново
размахаха истерично фърхъндулите и след това му проговориха на чист
български с лек бургаски акцент: "Къв си ти ве, маняк?" Джони
първноначално се уплаши, след това се опита да затвори очи и да избяга
от това страшно място, но незнайно защо не успя. Когато отвори очите си,
двете създания продължаваха да го гледат въпросително. Реши, че няма
друг избор освен да им отговори. Обясни им случайното си посещение на
което съществата се изсмяха и след това по доста груб начин го натикаха в
някаква стая и още по-грубо го заключиха вътре. Джони седна на земята и
докато се чудеше какво да прави бръкна в джобовете си. Бележката беше
още там. Отвори я и препрочете отново, но този път откри още един,
изписан с много дребни букви ред, който гласеше следното: "забравих да
ти кажа, че след всяко пътуване ще ти трябват по два дена, за да
презаредиш силите си. Целувки." Джони изгледа смаяно бележката.
Определено трябваше да се научи да чете дребния шрифт.Въздъхна дълбоко и
започна да оглежда малката стаичка в която се
намираше. Нямаше
нищо особено. Столче, маса и тахионен фазер. Първо разгледа с огромен
интерес масата, след това седна на столчето и започна да си бърка в носа
докато се чудеше как ще се измъкне от цялата тази простотия в която се
беше набъркал. Чак тогава обърна внимание на фазера, който никак не беше
малък. Явно някой го беше забравил там, а съществата не го бяха видели в
бързината. Вдигна уреда и прочете голям червен надпис гласящ: "САМО ЗА
СПЕШНИ СЛУЧАИ". Всъщност, не точно прочете надписа, колкото го огледа.
Просто нямаше как да го прочете, защото беше на китайски. Май беше
вярно, че всичко идва от там. Джони въздъхна отново, незнаейки какво да
прави. В този момент от фазера изригна ярка бяла светлина, която проби
стената намираща се пред нея, след това втора, трета, разпердушини
"Машината за СПИРАНЕ планетарното въртене" на съставните й части и
продължи пътя си към къщата на баба Гинка от Сусурлево. Баба Гинка точно
се ядосваше на факта, че фурната й не работи и пая от тикви, който се
опитваше да приготви с такъв мерак и чиято рецепта бе докопала от
интернета с помоща на милото си внуче, няма да бъде опечен. Докато
държеше въпросния пай с една ръка и опитваше да натика главата си във
фурната, за да установи проблема, ярко бяла светлина премина покрай дома
й, закачайки въпросния пай с няколко нагрети до червено тахиони,
оставяйки го перфектно опечен и димящ, а баба Гинка остана с оцъклен
поглед и автоматичен припадък. В това време, някъде в мъглявината М43,
намираща се на двайсетина светлинни години и леко вляво от съзвездието
Орион, цареше истерия. Двама Вигарианци тичаха като обезумели
напред-назад размахвайки
Фърхъндулите си и понеже бяха забравили да
сменят езика, все още плещеха с бургаски диалект някакви неща от типа
"Въй, маняк, ченгелите ще засекат разкъсванията в материята и ще
дойдат!" После се поокопитиха, качиха се в
някакъв кораб и си плюха
на петите. Или по-точно, на йонните двигатели. Ченгетата наистина не
закъсняха. Когато пристигнаха, намериха разпердушинената машина с която
Вигарианците смятаха да спират въртенето на планетите, причинявайки хаос
във Вселената и Джони, който стоеше като изтукан, с тъп поглед в очите и
все още димящ фазер в ръце. Отначало малко го побиха докато разберат
какво става, но после го обявиха за междупланетарен герой. Даже и медал
му връчиха. От диаманти. Личеше си колко ценят своите герои тези тъпаци.
В крайна сметка, Джони се прибра така, както беше дошъл, пльосна се на
дивана и си обеща никога повече да не си прави гаргара със стария
часовник на леля Николинка.
Но пък хубавото в цялата история беше, че продаде медала и се уреди да излезе на среща с готината съседка от горния етаж.
